Една сутрин — тъкмо се бяха настанили в някаква скална дупка — земята изтътна и глуха вибрация сякаш от рупор пропълзя в гранитното гърло, в което се свиваха. Огромна група приближаваше насам, вплитайки в тропота на тъпчещите си крака тънката мелодия на невидима флейта. Сирс пребледня като платно и ръката й се вкопчи в китката на Давид.
— Фарандолата — простена тя с отпаднал глас.
Надникнал внимателно вън от скривалището, младият мъж успя да забележи проточилата се колона танцьори, която се свличаше по склона на едно бърдо и се извиваше с бързината на змия, гмурнала се в локва. Ходилата се спускаха в ритъм, разравяха земята, вдигайки облаци от пръст и чакъл. Главите отмерваха такта, устите се разтягаха в песни и смехове… На пръв поглед като че ли ставаше въпрос за дълга върволица веселбари, идващи от някакво селско тържество, или за комедианти от предната част на пътуваща трупа. Ала веднага щом човек се вгледаше по-внимателно във веригата, лесно можеше да установи, че лицето на всеки трети се гърчеше от болка, че краката им бяха окървавени, а ръцете — разчекнати от наобиколилите ги танцьори. Внезапно застанал нащрек, Давид се зае да изучава ръкомахащата колона. Успя много бързо да наброи трийсетина души с разкъсани обувки и некоординирани движения на шутове, чийто външен вид необичайно контрастираше с този на хората, които ги дърпаха в хоровода.
— Разбра ли сега? — прошепна Сирс, пропълзяла до рамото му. — Фарандолата е капан! От всеки трима танцьори двамата са андроиди! Роботи! Благодарение на празниците те пленяват своите човешки жертви, протягайки им ръка! Пръстите им отделят сок, чиито прилепващи качества са такива, че едно обикновено ръкостискане е достатъчно, за да извърши окончателно кожно спояване! Истинско срастване! Жертвите, превърнати в сиамски близнаци, биват въвлечени във фарандолата, сякаш им надяват вериги. От този момент, разпънати между два неуморими робота, несретниците танцуват без отдих до пълно физическо изтощение, до смърт! Защото андрондите се хранят с енергията им. като кибернетични пиявици изсмукват и смилат техните въглеродни атоми ден след ден. Вгледай се по-внимателно — пред себе си наблюдаваш една от най-ужасните клопки, усъвършенствана докрай от принцовете на карнавала!
Давид потрепера, впил поглед в смъртоносната верига, криволичеща сред полето. Тъмничари и затворници подскачаха, приковани един за друг така здраво, като че ли хванати с белезници; подвижна, забавна каторга, щастлива стоножка, пъплеща сред концерт на пронизителни флейти! Стоманените танцьори! Младежът вече бе сигурен, че техният лик завинаги ще остане запечатан в паметта му: доспехи със сложен механизъм, прикрити под тънък пласт омекотена плът, повлекли в своята кавалкада нещастници с измършавели тела и окървавени крака, разкъсани от седмици непрестанно тъпчене.
— Кой ли би могъл да се усъмни в тях? — промълви Сирс. — Та те са тъй млади, безгрижни, заредени с толкова жизненост!
Давид инстинктивно отърка навлажнените си длани в скалата. Фарандолата се отдалечаваше и това го изпълни с такова облекчение, като че ли бе видял змия да се пъхва обратно в дупката си сред зида.
— Когато заловят някого, никой вече с нищо не може да му помогне — обясни младата жена. — За да се освободи затворник, трябва с топор да му се отсекат китките…
Те дълго не си проговориха, настръхнали от дълбок органически ужас, обзети от неизбежната погнуса, на дигаща се винаги след някоя непоносима за окото гледка.
Този ден двамата решиха от предпазливост да преустановят своя ход, не искаха да поемат риска и още веднъж да пресекат пътя на фарандолата. Давид потъна в тежък сън, населен с кошмарни видения, в които той с разнищени чак до глезените крака се клатушкаше в ритъм с железните танцьори, докато роботите, всеки дърпащ го в различни посоки, изтръгваха ръцете му. Събуди се с крясъци.
На другия ден пред погледа им се появиха укрепленията. Градът на Празненствата царствено се бе разположил сред равнина, потънала в злак. Старите крепостни зидове бяха боядисани в ярки цветове и украсени с недодялани фрески, чиято реализация, без съмнение, беше изисквала истински лабиринт от надигнати скелета. Жирафи, копиеносци, трироги газели препускаха устремно по дължината на стените, надупчени от бойници и процепи, излезли вече от употреба. По ъгловите кули розови слонове изпъваха схематично нахвърляни силуети, препъвайки се върху стъпалата на обходните патрулни пътища. Една огромна рисунка заобикаляше града, измъкнала се кой знае от коя книжка с приказки и пресътворена под моливите на гигантско дете, драскало направо по зидарията на укрепленията.