За минута остана замислен, прехвърляйки картата в сбръчканите си пръсти. После отмести салфетката…
Навън времето бе хубаво. Златиста светлина се разливаше върху бароковите фасади, сплескваше гравюрите и издутите барелефи, поглъщаше сенките им. Той направи няколко крачки да се ориентира. Със своите наконтени, нагиздени почиващи атмосферата бе почти същата като в балнеолечебен център. Тук и там разцъфваха шапки с тесни и прави периферии, мяркаха се бастуни от жилава тръстика, папионки… При вида на толкова леност го връхлетя съмнение — дали те просто не бяха фигуранти? Не беше наивен, отдавна му бе известна мръсната практика на междупланетните пътнически агенции, на които им харесваше да населяват местата около туристическите хотели с тълпи от актьори „туземци“. Заплащаха им на ден, за да се появяват усмихнати, послушни като дечица, гостоприемни, услужливи и „страшно сърдечни“…
Реши да се поразходи и да позяпа витрините, да задоволи своята отколешна страст към вещите, да насити увлечението си към колекционирането, към повторението. Не му беше нужно дълго да се лута, докато открие онова, което търси — стара и прашна работилничка, която продължаваше да крепи търговия, ставата от ден на ден все по-рядка: бижутеро-сладкарство…
Кисел вкус попари езика на Давид и слюнка запълни устата му — точно както някога, когато беше дете. Витрината го привличаше подобно магнит, не виждаше нищо друго освен нея, рамката й в остаряла позлата, неестествената калиграфия на фирмената табела и…
Бижутерите сладкари се спотаяваха в дъното на мрачни стаички, отрупани със заключалки и алармени инсталации. Преграда от блиндирано стъкло, дебела три сантиметра, предлагаше на взора, асортимент от кутии за скъпоценности в сатен, положени на възглавнички от тъмночервено кадифе. Вдигнатите похлупаци, зейнали над седефа в подплата от бяла коприна, неудържимо извикваха представата за колония бисерни миди, разположили се царствено върху мъхести скали. Почти синкаво-зелената светлина, напластила се зад витрината, засилваше това впечатление със своето сияние, размътено като в зле поддържан аквариум. Да опре чело в подсиленото стъкло бе все едно да се надвеси над повърхността на ров и да зарее погледа си в зелената същност на неговите глъбини, поръбени с потъмнели стръкове, където тинята остарява в обятията на тръпнещата водна шир — застинала утайка от избистряне, приключило преди векове, ненабраздявана никога вече от нито един полъх. Опалов куб, експозицията миришеше на сол и морски водорасли и Давид нямаше да се учуди кой знае колко, ако види, че от кутиите изскачат мехури и се разстилат в бълбукащи нанизи нагоре. Човек въобще не биваше да се застоява пред витрината на бижутер. Търговците на подобни скъпоценности панически се страхуваха от обири и окото трябваше да се задоволи само с тези кратки мигновения, с тези бегли потапяния в небитието на стелажите, за да се изпълни с видения колкото жестоки, толкова и мимолетни.
На своя тапициран, свилен език всяка кутия поднасяше по един бонбон в оригинална опаковка, едно-единствено, увито в разноцветен целофан лакомство, но тъй безценно, както и най-чистият диамант. Черупчица втвърдена захар, топната в основа от рядък крем; медено изкушение с пълнеж от виолетов ликьор; драже, гладко като мраморно яйце, полирано, лъскаво досущ като сатен и с благоуханието на печени бадеми… Ами карамелите? Кубчета от тъмнокафеникава или златиста паста, паралелепипеди от светъл кехлибар или маслиненозелен нефрит, предлагащи се на небцето, крехки и хрупкави…
Да. всеки един бонбон произлизаше от далечната съкровищница на кралските сладкарници. Забравени рецепти (унищожени поради мерки за сигурност!) бяха залегнали в тайната на подобно създаване, а властни управници им бяха позволили да преминат през вековете, без да се развали техният вкус. Те бяха останали неповредени и свежи като в онази гореща привечер, в която за първи път ги бяха поднесли на масата на Клеопатра, за първи път ги бяха поставили в бонбониерата на Лукреция Борджия или в кутията за сладкиши на Луи XIV…
Давид потрепера, обзет от неочаквана трескавост. Тук имаше екземпляри, чиято стойност навярно стигаше до петдесет карата. Какво ли не би дал, цели два пръста от дясната си ръка, за да може дори само за минутка да погледне удостоверението им за фабричен произход! Душата му на колекционер се пробуждаше, омаяна от заклинанията на страстта. Той отлично знаеше, че някои шоколадови бонбони са стрували на своя създател петнайсет години изящна изработка, че отделни захарни пръчици, скалички, трюфели са били направо измъкнати с наддаване в полумрака на продажбени зали, изведнъж превърнали се в море от истерия, че също така…