Отражение зад прозореца го предупреди, че стопанинът на сградата го наблюдава. Вероятно беше марсианец, както и всичките, му събратя от племето на гоясите. Бяха дребни човечета, с явно изразено надебеляване, кожата им бе с цвета на потъмняла слонова кост. Език с хипертрофиралн папили2 изпълваше техните уста. заставяйки ги да се хранят посредством рогова тръбичка, излизаща от гърлото на равнището на адамовата им ябълка. Такова угощение, поемано винаги в течно състояние, с нищо не ги притесняваше. Храната никога не влизаше в допир с вкусовите лигавици, даже едновременно с това ги предпазваше, от натрапчивата обикновена сладост. Истински органи за експертиза, езиците им служеха само за да тестират качеството на разни благи изделия. Заслужаваше си човек да ги види как докосват повърхността на бонбона с помощта на малка четка с твърди влакна, после оставят туфнчката косми от златка върху кранчето на огромния израстък, обтягащ бузите им и посинял като обесен, затварят сладострастно очи, след което по телепатия изказват сентенцията: „Фондан3 със саке, трета династия. Леко разваляне на захарта, дължащо се на влага. Шейсет карата.“
Знанията на месопотамските кулинари бяха в кръвта им, но те владееха също и тайните от кухните на фараоните, загадъчните рецепти от сладкарската алхимия на Никола Фламел4.
Давид напрегна отслабналите си мускули, за да се изтръгне от витрината. Успя да го направи с цената на истинска физическа болка. Толкова години страстта към вещите го беше подтиквала към живот. И бе съвсем нормално още въглени да тлеят под пепелта на времето, готови да пламнат при най-крехкото предизвикателство…
Сърцето му беше забило по-учестено и той едва смогваше да си поеме дъх. Реши да седне за малко на терасата на едно кафене. Ръцете му трепереха, овлажнявайки черния мрамор на масата. Даде поръчката с неузнаваем глас на астматичен старец. Картини танцуваха под неговите клепачи, пъстри и странни предмети се извиваха в хоровод… Той стисна зъби, но нищо не можа да постигне. Спомените му отново бяха започнали да се изливат досущ като пробит мях. Капките се отцеждаха една по една. Най-напред поотделно, после все по-бързо, образуваха локва…
НЕ! НЕ ТРЯБВАШЕ!
Като дете му бяха разказали, че баща му полудял. когато веднъж, сваляйки шлема си, за първи път чул ужасяващия рев на планетите, сриващи се в пространството. Този шум, уловен в плен и запечатан върху лентата на касета, скрита в дъното на един шкаф. Давид никога не се бе осмелил да прослуша. Много по-късно след смъртта на своя родител в личните му документи той откри плосък камък, фосфоресциращ и остъклен. Несравнимо красив. С помощта на джобен лазер незнайна ръка несръчно беше изписала отгоре му следните няколко думи:
Космосът е декор от нарисувана картина, навит, той се побира в чекмедже.
Впоследствие тази обикновена фраза се превърна за Давид в магическо уравнение, обобщаващо всяка една колекция: вселена в чекмедже…
Генезисът на неговото нещастие се криеше там. НЕ! ДА СЕ ОСВОБОДИ… Да не мисли повече за това. Беше се зарекъл!
Той накваси устни в цитронадата. Тръпчивият вкус веднага накара езика му да настръхне, а после, и стомаха. Сякаш започваше да се връща към реалността. Миналото се отдалечаваше като зловонен повей, полъх от някаква неприятна миризма, отвяна от вятъра, призрак, който не бе имал време, да се материализира. … Давид никога не успя да довърши СВОЯТА колекция. Укритието, което беше избрал за работно помещение, се срути над главата му, пометено от свличане на земни пластове. Като по чудо нечувано той се изплъзна от засипването. Замаян, покрит с рани, почна да броди сред поле от развалини, затулващи сякаш и самия хоризонт. След седмици скитания безпаметното лутане го изхвърли в пределите на територия, осеяна с телени заграждения. Там го посрещнаха хора в униформи, а после го изолираха. Неговите, четирийсет лазарника му помогнаха да дойде на себе си. Обяснили му бяха, че столицата е напълно разрушена и след като не са деблокирани кредитите за възстановяване, в крайна сметка са обявили бомбардираната зона за нездравословна. Войната беше приключила преди единайсет години. Страната, чийто ландшафт и климатични условия бяха съсипани от употребата на химическо оръжие, бавно се връщаше в средновековието. Всичките тези сведения той бе възприел в почти умопомрачено състояние. Когато поиска да предприемат издирване, за да измъкнат от развалините най-ценните вещи от неговата сбирка, те просто му се усмихнаха, преди да го върнат решително в стерилната стая.
4
Френски писател (1330–1418), който при мистериозни обстоятелства натрупал голямо богатство. Това разбунило общественото мнение и плъзнала мълва, че е открил и използвал за лично облагодетелстване механизма, превръщащ металите в злато. — Б. пр.