Тя прогони тия суетни мисли, забивайки нокти от вътрешната страна на бедрата си, както бе навикнала да прави по времето на своето задържане. Болката, станала съвсем скоро непоносима, помете прищевките й за състрадание.
Утре, а може би още тази вечер Давид щеше да получи знамението. Думата щеше да се запечати в паметта му с огнени букви. Заклинание, повече от дума; послание от миналото, което никой не беше чувал почти цял век. Тази вечер, а може би утре бутилката, хвърлена в морето, най-сетне щеше да изплува върху пясъка на един плаж, след като трийсет и шест хиляди и петстотин дни се бе отклонявала от пътя си по кълбящите се вълни в безкрая на Хомакайдо.
ХОМАКАЙДО… Сричките изгаряха нейното гърло, часове наред устните й конвулсивно можеха да ги отронват до пълно замайване, до хипнотичен унес…
Жената отново премести погледа си към Давид, вкопчил се в своята цитронада от другата страна на улицата. Дребничко старче. Тресчица, която дори повей на вятъра би могъл да пречупи. Тя си представяше закоравелите му артерии, калцираните бронхи, извитите му стави. Колкото до кожата… Беше й другар по бледност, неин събрат по сивота на лицето. И той принадлежеше към расата на затворниците. Но утре всичко щеше да се промени, колелото щеше да се завърти в обратна посока. Утре по същото време Давид и Сирс щяха да се придвижват под знака на вятъра, превърнали се вече в поклонници… Хомакайдо…
Треската на очакването я накара да потрепери в силния пек. За какво ли си мислеше сега гостът? За колекциите си най-вероятно! Беше забелязала дългото му застояване пред магазинчето на бижутера сладкар. Значи страстта все още тлееше в тази ластарена обвивка. А това бе по-скоро благоприятно предзнаменование, той нямаше да се откаже от издирването. Всъщност щеше ли да има някакъв избор? В секундата, в която кракът му стъпи на перона в Града на Оракулите, Давид реши своята съдба. Занапред той вече не принадлежеше на себе си, бе се превърнал само в една вещ, в оръдие, като нея — Сирс…
Тя отпи глътка. Гърлото й, стегнато от нервност, болезнено се сви, за да поеме течността. И в този момент съвсем ясно видя мъжа с червената кожена пелерина да прекосява улицата. Подскочи с намерението да се скрие в полумрака на сенника, но мъжът не гледаше в нейната посока. Въпреки горещината гримът се справяше отлично и бузите му, напудрени по японски маниер, напомняха матови крила на пеперуда, лишени от всякакъв блясък.
Фигурантите с цветните шапки и тръстиковите бастуни, сновящи напред-назад по тротоара, се правеха, че не го забелязват. Той вървеше, без да бърза, загърнат в тежкото поклащане на аленочервения плащ. Недосегаем, чиято сянка очите на простосмъртните не смееха дори да погледнат, Сирс стисна юмруци. За трети път от двайсет и четири часа насам Пазител на Словото пресичаше маршрута й. Кого дебнеше? Давид? Е, тогава трябваше да предположи, че опасното братство на говорещите и немите бе в течение на предсказанието. Което бе гибелно. И в такъв случай защо просто не премахнеха немощния старец под прикритието на някаква злополука, преди непоправимото да се е случило?
Почувствала се неразположена, тя преглътна насъбралата се в устата й слюнка…
А може би цикликът вървеше по нейните пети? Не, въобще не звучеше по-убедително. Тогава нямаше да бъде сам и Сирс, избягалата затворничка, вече щеше да е убита без съд и други форми от процесуален характер. Отрова в чашата й в кръчмата, удар с меч из сумрака на някоя уличка, арбалетен изстрел от някой балкон…
Тя смръщи лице от безсилие. Двуличните планове, раждащи се в тия напудрени глави, много често трудно се разгадаваха. Младата жена знаеше, че със своите бели фасади Градът на Оракулите е просто един декор от папие-маше, една гипсова маска, зад която се крие свирепият орден на Пазителите на Словото, същите онези, които… Сирс напрегна мускули. Отдавна бе минало времето за умозрения. Щеше да се справи с техните хитрини, владееше правилата на играта така добре, както и те, ако не и по-добре. Бе платила седем години от живота си. за да ги научи…
От другата страна на булеварда Давид се носеше на хиляди километри разстояние, от това гнездо на стратегически машинации. Нито един от двата погледа, които въпреки всичко се бяха впили в него, не изгаряше тила му. За пореден път той проникваше в себе си. Потъваше, търпеше корабокрушения сред блатото на своята памет, опияняваше се от поривите на миналото като пушач на опиум, жадно всмукващ от мундщука на лулата. Потта го обливаше и влажните му ръце се хлъзгаха по празната чаша. Реши да плати, изправи се. Ставите му пропукаха… Ненадейно си спомни за срещата, погледна часовника с напрегнато очакване. От безконечния си престой в подземието убежище бе запазил този недостатък: пълната невъзможност психологически да прецени изтичането на времето. Два часа бяха изминали, а той бе останал с убеждението, че се е спрял за минута. Една седмица се побираше в рамките на един следобед. Абстрахирайки се задълго от времевия поток, в крайна сметка Давид беше блокирал, бе покварил субективната си представа за всекидневието. Още много малко му трябваше, за да заживее, залепил нос в циферблата на някой стенен часовник.