Небето се бе затлачило в калносиво и големи светкавици го раздираха сред оглушителни експлозии. Тереза стискаше Давид през гърдите така, сякаш искаше да задуши младежа.
— Страх ме е! — проплака тя между два гръмотевични тътена. — Живи ще ни поразят!
А миг по-късно жаловито си призна:
— Изпуснах се в гащичките си!
Давид нямаше никакво време да задълбава в нейните душевни състояния. Носеше се слепешком из водата и шибаше джуджетата, като замахваше здраво с опакото на щипците, защитавайки скафандъра от впиващия се клей на почвата. „Водата се е просмукала навсякъде — мислеше си мрачно. — Утре окислението ще начене своето парализиращо пъклено дело: ще спои подвижните елементи, ще втвърди съединенията, ще блокира шарнирите. Не трябва повече да се спираме, иначе няма да можем да тръгнем!“
Студена капка се отцеди и потече по носа му. Бе последвана веднага от втора, сетне от трета, по-тежка.
— Тереза! — извика той, надявайки се гласът му да не прозвучи толкова истерично. — Вземи някакъв парцал и забърши всичко, което е мокро. Много е важно!
— Но аз нямам парцал… — проплака момиченцето.
— Тогава използвай ризата си, полата, пликчетата, каквото и да е! — изкрещя на върха на отчаянието.
Подсмърчайки, малката се подчини. Смъкна корсажа и грижливо обърса съединенията на скафандъра. Час по-късно бурята вече се беше отдалечила. Въпреки това Тереза не престана да се цупи. Часовникът показваше цифрата 59, а те не бяха изминали дори петнайсет километра. Давид усещаше, че е пред прага на нервна криза.
Слънцето се вдигна високо в небето, като промени блатото в поле с разнасящи се зловония. Чувствителни към мъглата, джуджетата затвориха очи и бомбардировката им веднага секна. Това всъщност бе едничката облага от излелия се порой.
Сега, когато дъждът беше умил прозорчето на илюминатора, възможността на младежа да вижда определено се подобри. През мрежата от защитни пръчици той неочаквано съгледа тъмна форма, повалена насред пигмеите. Сърцето му прескочи веднъж. Беше един от спасителните костюми. Затънала дълбоко в калта, машината се предлагаше на погледа само откъм гърба си. Давид установи, че металът е странно обагрен, възсинкав и някои елементи са се разтопили като под въздействието на силна горещина. Болтовете бяха изтекли, превръщайки се в причудливи втвърдени сълзици. Самите крайници сякаш бяха споени с горелка. Целият скафандър изглеждаше така, като че ли бе претърпял един вид изкривяване, някаква обща деформация, напомняща донякъде на онези малки шоколадени човечета, които понякога забравяме на слънце, а после ги намираме превърнали се в разстлала се каша. Той сподели тревогите си с Тереза и тя се възползва от случая, за да излезе с достойнство от своето сърдене.
— От мълнията е! — възкликна. — Нали ти казах! Бил е поразен от гръм, докато вилнееше бурята. Истинско чудо е, че и нас не ни сполетя неговата съдба! Ти какво си мислиш — такава купчина старо желязо! Навярно със същия успех привлича светкавиците като гръмоотвод! Хм, кой ли е?
Давид не отговори. От известно време въпросът изгаряше устните му. Наистина кой беше това? Сирс? Клитония?
Наведе се. Опита да преобърне огромната маса с щипците, но статуята се изплъзваше, хлътвайки още по-надълбоко в тинята. Накрая той избухна в ругатни.
— Няма начин! Дяволите да го вземат! Просто затъва и туйто!
Да можеше само да гмурне поглед в синкавозеления мехур на лицевото прозорче…
— Губиш време — съвсем разсъдливо отбеляза момиченцето.
Давид се изправи, обезумял от ярост. Може би беше Сирс? Или циганката? Как да узнае това? Във всеки случай вече нищо не би могъл да стори за НЕЯ.
Медната стрелка сочеше 57. Отново запристъпва тежко, изригвайки на всяка крачка гейзери кал. Компасът неизменно показваше „право на юг“, ала никаква сянка на хоризонта не предвещаваше близостта на земя.
Три часа след това мъглата се разнесе и джуджетата пак подхванаха своите атаки. Младият човек затвори очи и продължи да се движи като истински сомнамбул. Малко по-късно се изпика в панталоните.
25
Всеки удар отекваше в съзнанието на Давид сякаш отглас на гонг в жива плът. В началото не беше обръщал внимание на това, после постоянните трусове, плесниците, сблъсъците, разклащащи скафандъра, бяха започнали да се разпростират по целия му гръбнак, от прешлен на прешлен, ставаха все по-болезнени и пронизваха тила му като разрушителна вълна на подземен взрив. Сетне пък се бе появила мигрената, която го скалпира до веждите, впи шипове под клепачите му, застърга в дъното на очните нерви. Стари зъбни болки се пробудиха. Беше изненадан от този факт — не се ли бяха подновили и зъбите му?