— Вината е моя! — прошепна Тереза. — Но толкова ме болеше…
Давид я потупа по коляното за кураж.
— Знаеш, че нищо не може да се направи, има ли смисъл да си блъскаме главите?
Евтиният му фатализъм изобщо не бе успокоителен. Отправяше глухата си молитва с една-единствена цел — да чуе своя глас, сякаш бе някой осъден на смърт, който в мига, преди палачът да натисне превключвателя на електрическия стол, се е заел с преброяването на нитовете, осеяли облегалката на фотьойла.
С изключителна предпазливост изолира прегорелия кабел, сетне размърда ръце и крака, та да провери възможностите за ответни реакции на дрехата за оцеляване. Щипците вече не се подчиняваха, а лактите — блокирани на четирийсет и пет градуса — като че ли бяха решили да останат неподвижни. Давид не настоя. Само коленете се поддаваха на изискванията на динамичните импулси. Е, не му трябваше повече. Дано престане да мисли, започна да си брои стъпките — преобразуваше разкрачите в сантиметри, в метри, после в километри. Срещу лявото му слепоочие медната стрелка звънтеше на своята спирална пружина; някъде зад вратните му прешлени Тереза тихо ридаеше и сълзите й оставяха два влажни кръга отстрани на гръбнака му — две хладни петна, които се разводняваха с потта. И докато той изпадаше във вцепенение, гласът на ловкинята се надигна в неговото теме, тънък.и разтреперан:
— Ще умрем, нали?
Искаше му се да й отвърне с някаква историйка, изпълнена с хумор, ала не намери нито троха, разумът му въртеше на празни обороти, издишаше.
— Би трябвало да ти кажа нещо — започна тя, запъвайки се на думите, — нещо лошо. Нещо наистина лошо!
— Смяташ ли, че сега е моментът?
— Да, напълно…
— Значи е признание?
— Да…
— Остави, знам вече какво искаш да ми кажеш.
От изненада Тереза изхълца.
— Вече знаеш?
— Да, така мисля. Саботажът… Ти унищожи чувалите със зародиши, нали?
Почувства я как настръхва и се стяга, опряна в бъбреците му. Дланите й бяха ледени, пръстите — вдървени. Подкосявайки краката на малката, той бе допуснал грешка. И ето че тя се затваряше в себе си, омраза лъхаше от цялото й същество. Горещо и гъвкаво животно миг преди това, сега Тереза се преобразяваше в студена и натежала статуя.
— Нямам намерение да ти чета конско, разбери! — промърмори Давид, като се вгледа в небето, притъмняващо над прозорчето.
Тя се отпусна.
— Не исках да се превръщам в парцал! — избълва със злоба. — Не желаех да им чистя цукалата, да попивам пикните им! Аз… Не предполагах, че корабът ще претърпи крушение. Или не си го представях по този начин. Мислех си, че капитанът ще промени курса, че ще хвърлим котва край някой остров, че ще са ни необходими месеци и месеци, докато се върнем обратно в сиропиталището, че…
— Остави — прошепна Давид, неочаквано изморен. — Не си могла да предвидиш, че целият кораб ще пламне. Във всеки случай на твое място и аз щях да направя същото…
— Наистина ли?
— Кълна ти се! Ами препаратът?
— О, беше лесно! Откраднах го от работниците, които преди три или четири месеца дойдоха да чистят мазетата на пансиона… Сърдиш ли ми се?
— Не ти ли се струва, че действително нямаме време за такива истории?
Тя не настоя и тишината в скафандъра отново се възцари. Давид пропъди от съзнанието си направеното признание, не смяташе да влиза в ролята на съдия. Тереза хиляди пъти беше рискувала своя живот сред джуджетата: това не й ли даваше право на някои привилегии? Случаят бе приключен. Не искаше и да чува повече за него.
Краката на бронята тежаха тонове, калта се превръщаше в лепило. Всмукващите шумове, съпровождащи тяхното придвижване, бяха добили отвратителни отзвуци. Какво щяха да сторят, когато механичното устройство замреше в пълна неподвижност? Щяха ли да изчакат — свили се под закрилата на металното туловище — смъртта да дойде и да им склопи очите? Или настървени за последен спринт, щяха да отворят задния клапан и да изскочат сред тълпите джуджета? Не знаеше нищо за онова, което предстоеше да стане. Но сигурно щеше да бъде дълго и мъчително. Една безславна агония, лишена от всякакъв външен блясък. Едно постепенно затъване в мочурите и урината…
Трябваше да мисли за нещо друго. Дали все пак нейде, в някое закътано местенце на тази огромна броня, нямаше тайничко чекмедже с ампула цианкалий, предназначена за безвъзвратно загубени корабокрушенци? Той се изсмя глупаво, отпусна глава в облегалката и почна да си тананика досадна мелодийка, зловещо напираща.