Краката на скафандъра все по-трудно дълбаеха тинята. Шарнирите скърцаха като колелета на вагон, впуснал се по отсечка ръждясали, похабени релси. Всяка нова стъпка беше изтръгване, износените доспехи се насилваха — агонизиращо, дебелокожо животно, разкапваща се статуя, която напразно полага усилия да се измъкне от своя постамент… И юмруците! Градушката на юмруците, картечните откоси на юмруците, които дупчеха корема, набедрениците на бронята, наколенките, се бяха превърнали в болезнен несекващ земетръс. Искрящ пламък бликна в шлема и опуши в черно прозорчето. Хранителната тръбичка се сви подобно сфинктер76, храчейки съдържанието си в лицето на младежа. Вадички съсирена каша се запросмукваха в машинните кутии, за да превърнат кабелите в гъмжило от електрически къси съединения. На долния етаж Тереза се мяташе, разкъсваше ризата на Давид. Обзет от последен енергиен гърч, скафандърът се затича, разоравайки клоаката с големите си разкрачи. Миризмата на пърлено и изгоряла гума изпълни вътрешността на убежището.
„Това е краят!“ — каза си полузаслепен младият мъж и опипом се помъчи да намери спирачния лост.
— Започва да гори! — изпищя Тереза. — Направи нещо, огънят плъзва навсякъде!
Ала вече нямаше какво да се направи. Бронзовата статуя бе подхванала своята сетна атака, тъпчеше джуджетата, трошеше костите. Обезумяла кола, тя издъхваше в последни експлозии на буталата. Броячите се преобразяваха в пламтящи вентузи, като пърлеха космите и кожата на водача. Давид отскочи назад, измъквайки ръцете си, изтегляйки бедрата си до корема. Останал без управление, скафандърът внезапно се закова, взе да затъва, а после се повали напред в гейзер от тиня. Носът на младежа се блъсна в зарешетеното стъкло на прозорчето. Последваха още един или два — конвулсивни гърча, след което статуята издъхна напълно. Голямата медна стрелка се застопори на нула.
— Калта се просмуква! — изхленчи Тереза. — Погледни! Тече през съединенията…
И имаше право: доспехите протичаха отвсякъде като подводница, разкъсана от налягането. Началото на пожара бе предизвикало издувания и разхлабване на уплътненията; сега бронята се беше превърнала в надупчено, остаряло буре, в отломка от разбит кораб…
Давид опита да се размърда. Ръцете му стържеха в тинестото дъно, ровеха в плетеницата от ненужни електрически кабели. Нетърпима болка го пронизваше в хрущяла на носа, от очите му бликаха сълзи, а от ноздрите шуртеше кръв. Задушаваше се. Момичето се впиваше в хълбоците му, възсядаше го с яростта на отчаянието, отнемайки му възможността да направи каквото и да е движение. Най-сетне той успя да се откопчи.
Останаха така — необичайно разположени, задъхани, вперили погледи в задния клапан. Дишането им беше добило странно метално звучене, въздухът бе напоен с вкуса на йод и ръжда.
Тереза леко докосна резетата с върха на пръстите си и жестът й накара младежа да изтръпне.
— Да не си полудяла! Знаеш ли какво има оттатък?
— Джуджета…
— Да, джуджета! Нима искаш да свършиш разчекната?
— Тогава какво да правим? Не можем да останем тук.
— Не знам.
Калта капеше от всички отвори, упорито трупайки на дъното на скафандъра смрадлив и гниещ дюшек с отвратителна мекота. Трябваше да вземат някакво решение.
— Няма ли начин да преговаряме? — осмели се Давид. — Бихме могли да им предложим дарове, един от нас да остане заложник и…
— Ти подиграваш ли се? — прекъсна го Тереза. — След всичко, което сме им сторили? След номера с нагорещения до червено корпус?
Тишината изпълни калъпа, нарушавана единствено от ехото на техните дихания. Тишината? Давид потрепера. Току-що бе осъзнал, че откакто се бяха преобърнали в тинестото дъно, ничий юмрук вече не удряше по бронята. Сподели със своята спътница откритието си.
— Това може да означава две неща — отбеляза момиченцето. — Или че сме напуснали морето, или че ТЕ мълчат, за да ни НАКАРАТ ДА ПОВЯРВАМЕ, че сме изхвърлени на песъчлив бряг, че сме в безопасност, и така да ни подведат да излезем…
— Коя теория ти изглежда по-правдоподобна?
— Нито една. Трябва отново да се доверим на късмета. Във всеки случай разполагаме ли с някакъв избор?
— Не.
— Аз ще изляза първа. Ако те са над нас, може би ще имаш време да затвориш клапана.
— Защо ти първа?
— Защото съм до вратичката. И защото всичкото това стана по моя вина. Хайде чао! И без хленч и гръмки признания… Аз също съм алергична към отчаяния хумор, не си рови съзнанието да намериш нещо „смешно“!