Потърси картата в джоба си, ориентира се, доколкото можа. Пещерите бяха разположени в центъра на цветен парк, върху възвишение, за което се подразбираше, че е направено от циментова отливка и поддържано от невероятен хаос спомагателни греди, подсилени с железни отпадъци. Напомни му за онези изкуствени планини, с които бяха осеяни зоологическите градини — по тях печално подскачаха кози и маймуни. Внезапен страх за малко не го накара да се откаже и да се върне назад. Нахока се: бе толкова близо до целта! И то след като му се наложи да изразходва цялата си пенсия, за да получи място! Изруга.
Помисли си, че вместо да го хранят, да го карат да затлъстява като бонбоните, продавани от марсианския бижутер, неговите колекции го бяха изпразнили от съдържание, бяха го пресушили. Беше се отдал на вещите изцяло и те го бяха вампиризирали. Бе забравил как се живее, но сега смъртта го догонваше. Нейният бяг щеше да намалее, да застине съвсем в ирационалната неподвижност на дрехите от хотела, ала собствената му rigor mortis щеше да бъде окончателна. И няма да последва събуждане, нито пък връщане към мекотата и намачкването. Давид ще потъне право надолу, вкопчен в последното задушаване, вдървен в съсухрена сива плът, обречен да пропада безконечно… А той не искаше и да знае за неподвижността, той копнееше да крачи, да бяга. да изпитва двигателната сила на постоянните промени, той…
Трябваше да тръгва към пещерите.
Закриволичи през парниците, масивите и водните басейни, спирайки от време на време да си поеме дъх под свода на някоя беседка. В подножието на бетонената планина пазач в униформа любезно, но твърдо поиска от него да се легитимира. Камера разчете означенията на магнитния имплант под кожата му. И понеже всичко, изглежда, беше наред, заповядаха му да продължи по-нататък сред меандрите на тесен циментов проход, изкуствено потопен в плесента на времето и направен. така, че да имитира скала. Тук бе царството на влагата, сълзеше отвсякъде като в изба. Неприятни сърбежи го стиснаха в бронхите, преминавайки бързо в пристъпи кашлица. Веднага се появи дребно човече с тъмна, съсухрена кожа. Беше облечено елегантно-крещящо, сякаш е панаирджия или фокусник. Дебели мустаци затулваха горната му устна.
— Бих ли могъл ла ви попитам за името? — произнесе то с глас, с какъвто се шепне в лоното на катедрала.
— Господин Сат — не смогваше да си поеме дъх Давид.
— Точно така! Господин Сат — измърмори човечето, чието лице внезапно се бе издуло от напълно комерсиално задоволство. — Струва ми се, че иде, останете доволен от нашите услуги. Няма да се разпростирам върху техническите подробности, те обикновено отегчават клиентите ни. Въпреки това искам да наблегна върху един определен момент: изобщо не става въпрос за магия или за някаква окултна практика. Всичко, което се случва тук, е достояние изключително на науката. На Науката, господин Сат, и на нищо друго! А сега ще ви покажа образците… Ще си изберете онзи, конто ви се стори най-подходящ. Важното е да не изпитвате никакво отвращение, никаква погнуса. Мисля, че вече са ви го обяснили. Оттук, ако обичате…
И прекъсна монолога си. без да чака отговор ~ като нахакан продавач, знаещ, че продукцията, която е натоварен да пласира, върви без затруднения и че по-нататък няма разумни причини да разкрива чудеса от красноречие.
Спуснаха се по малко хлъзгаво стълбище и дребното човече се спря в един ъгъл край амбразура, през която проникваше слънчев лъч.
— Сега ще погледнете през този отвор ~ заяви то със затворнически глас. — Те са там! Направете вашата преценка и ми посочете избраницата по символа, татуиран върху лявата й гърда. Оглеждайте спокойно, не бързайте!
То се отдръпна и свенливо извърна очи, сякаш искаше да предостави на своя клиент възможността да се отдаде на някакво срамно удоволствие. Давид нетърпеливо надникна през покрития с мъх процеп. Извисяваха се над нещо като вътрешна градина, тесен затревен кръг с цветя, притиснат в обятията на сивите стени на планината. Вътре седяха жени, имаха отегчен или заспал вид и всичките бяха дебели — истински възвишения от бяла, гладка плът, които комай нищо не можеше да помръдне. Това бяха Питиите на Града на Оракулите. Животворните самодиви. Ледена тръпка пролази по гърба му. Той бе достигнал целта на своето пътуване… Широко разтвори клепачи, оглеждайки внимателно клекналите матрони. Голотата подчертаваше и най-мъничкия им недостатък: затлъстяванията, слегнали се в последователно увили се гънки, сякаш навивки на гигантска витлова пружина; многобройните брадички; бедрата, разстлали се в розови локви и изпъстрени с пъпчици. Ала въпреки цялото това изобилие от плът те не предизвикваха отвращение. Преценявайки ги трезво, човек доста скоро откриваше у тях необикновен чар, известна красота, малко потискаща, но в никакъв случай не и неприятна.