Жената направи пауза, после допълни:
— В крайна сметка, ако не можете да надмогнете себе си, вървете, аз ще ви изчакам настрана и ще медитирам…
Давид сви рамене и хвана Тереза за ръката. Ставаше все по-очевидно, че връзката със Сирс бе прекъсната.
Докато се приближаваха към отшелника, някакъв необичаен шум нахлуваше в ушите им. Беше приглушено трептене, настойчив шепот, чудат напев, яростно тананикаи със сключени устни. Нещо, което на младежа се стори заплашително. Инстинктивно той забави крачка и присви клепачи. Въпреки слабата видимост, дължаща се на мъглата, забеляза един нестабилен облак около седналия човек — рояк от миниатюрни черни точици, увиснали във въздуха. Пръстите му се впиха в рамото на Тереза, пречупвайки устрема й. Сега вече звукът раздираше тъпанчетата им. — ТОВА Е РОЙ! — пошепна Давид. — Не отивай по-нататък! Може би са оси…
При тези думи старецът като че ли се изтръгна от своя унес и наклони глава към тях. С голяма мъка Давид успя да сдържи вика си на удивление: насекомите — по-точно пчелите — пъплеха по черепа и бузите му, изстрелваха се с жужене от ноздрите му или от широко разтворената уста. Роякът бе свил своите мъхести гнезда под мишниците и между бедрата на човека. Самите му гърди също се криеха под шумоляща черупка. От ъгълчетата на устните в дълги бухнали вадички се оттичаше мед, размазвайки се по брадичката и врата му. Забелязал корабокрушенците, той предпазливо вдигна ръка.
— Не се приближавайте! Те не ви познават, биха могли да се уплашат и да ви нападнат. Не правете резки движения, седнете настрани…
Говореше, без да помръдва челюсти, а гласът му, съскащ, подобен на вентрилок, изглеждаше съвсем близък. Не посмял да се извърти на пети и да избяга, както му се искаше да стори. Давид се подчини, последван веднага от момиченцето, което гледката явно омайваше. Гласът отново бликна в мощен шепот:
— Кои сте вие? Безплодните земи обикновено не са чак толкоз посещавани. Вече май има шейсет години, откакто не съм виждал никого от моите себеподобни! Да не би случайно да сте поклонници? Е, тогава сте на прав път…
Това беше покана за изповед. Давид се зае да му разказва най-сбито за корабокрушението и за безпаметния поход, който го бе последвал. Говореше, без да повишава тон, разтревожен от въздушното гъмжило на рояка: то ту хлътваше към тях, ту се отдалечаваше, изплитайки около странния старец пелена от звучни спирали.
— Ами вие? — запита Тереза. — Вие какво правите на стола с уста, натъпкана с пчели? Не ви ли жилят?
Мъжът се усмихна и медът, изпълващ устната му кухина, преля отвън.
— Аз съм човек-кошер. Не, те не ме жилят. А желето, което се стича в гърлото ми, ме засища. Не е необходимо да правя каквото и да е движение. Разбираш ли? В биологията този феномен се нарича хранителна общност.
— И какво, така просто ви скимна? Или това е някаква болест?
Почувствал се неловко, Давид се размърда. Не рискуваше ли дързостта на сирачето да настрои срещу тях необикновения им събеседник? За съвсем кратък миг той се видя връхлетян, прободен от хиляди жила и капчица пот залъкатуши по гръбнака му.
— Не, това не е болест — отвърна мъжът търпеливо. — Аз съм творение на слепите богове, един от последните оцелели от рая. Сам по себе си аз представлявам цял един свят. Една умалена вселена, ако така предпочиташ…
После той млъкна и дълго не проговори, като онези старци, които се унасят ненадейно по средата на някое изречение и преминават от будно към безсъзнателно състояние, без дори да променят позата си. Тереза се обърна към Давид, сетне се почука по слепоочието с показалец. Младият човек трябваше да присвие вежди, за да я прикани към повече мяра. И щеше да й предложи да се връщат, когато съскащият глас на отшелника прониза свистенето на насекомите:
— Гладни ли сте? Казвате, че сте претърпели корабокрушение, а аз говоря ли, говоря… Отидете в колибата ми, там ще намерите мед. Понякога складирам излишни запаси. Мания: не обичам да пилея. Подкрепете се. Слънцето няма скоро да се вдигне; щом малките се върнат пак в гнездото, ще можем да побъбрим… Вървете и не правете никакви резки движения, никакви!
Без да чакат да ги подканят. Давид и Тереза се насочиха към колибата. Придвижваха се с безкрайна предпазливост, внимаваха да не допуснат и най-слабия непозволен жест, спираха се на всяка крачка като войници, заблудили се в минно поле. Накрая се озоваха пред каменната ниша и на четири крака се вмъкнаха вътре. Техният събеседник не ги беше излъгал: множество съдове бяха осеяли пода — кратуни, нащърбени гърнета, очукани легени и напукани делви. И всичките бяха пълни догоре с хубав гъст светъл крем, понякога втвърден в големи захарни пити. Те се нахвърлиха върху припасите, размазвайки по дланите и лицето си дъхав клей с вкус на цветя. Много скоро се наложи да спрат, гърлата им бяха пламнали, пръстите — слепнали в съдините. Бе настанала нощ. Отвън жужащият облак преустанови своя летеж, за да загърне тялото на стареца с шумолящ и свилен покров. Ръцете, краката, туловището му изчезваха под амалгамата на плътен пашкул от насекоми, единствено устата и очите му все още се изплъзваха на заравянето. Давид се запита как можеше да търпи допира на тези милиони лапички и да не полудее веднага? Измъкнаха се от заслона, като се впуснаха в благодарности.