— Няма защо! Няма защо! — отвърна им мъжът-кошер. — Аз просто съм твърде несъвършен модел. А нашите, богове, нашите създатели някога бяха сътворили същества по съвсем друг начин!
Давид преглътна.
— Вие… Преди малко вие говорехте за слепи богове… Защо този… недостатък? Трудно е да си представим божества, застигнати от човешки недъзи.
— Причината е в катаклизма. Когато мълнията се стовари върху рая, всички избягаха: създания и създатели… Всички онези, които успяха да се измъкнат от унищожението. Аз, човекът-кошер, ги видях как хукнаха. Видях как те — нашите богове — залитаха, как се олюляваха с прогорени от пламъците очи и с протегнати ръце, ослепени, жалки… Тичаха към морето, понесли на гърба си огнени топки, които разкъсваха всичко… Хвърлиха се сред вълните, потънаха в бездните. Но един ден те ще се появят пак! Един ден те ще изплуват от океана. за да дойдат отново по собствените си места. Ще се завърнат облени, шуртящи, с безжизнени, незрящи зеници, търсещи своя път опипом, клети и величествени… И аз ще ги поведа!
— ВИЕ ЩЕ ГИ ВОДИТЕ? — проскимтя тихо Тереза.
— Да — задъха се отшелникът. — От години поставям жалони… Край пътя. Погледнете зад вас!
Давид обърна глава и се намръщи, прешлените му се бяха схванали като стара, несмазвана система от зъбчати колела. Забеляза варовиков блок, килнал се сред бухнали трънаци. Някой се бе постарал грубо да прояде повърхността му, опитвайки се да придаде някаква форма и да изтъкне поредица от точици, без да успее да ги надари с особена художествена стойност.
— Какво е това?
— Крайпътен знак! — възкликна мъжът-кошер. — Междинен слог с брайлови надписи77! Така те ще могат да се ориентират въпреки незрящите си очи и да се върнат в града! Хомакайдо… Доверявайки се на своите пръсти, на осезанието си, на своя допир…
За секунда той сякаш щеше да се задуши, после отново изпадна в летаргия. Давид и Тереза се възползваха от това. Отстъпили назад, те се отдалечиха. Напълно безразлична, Сирс не им зададе никакви въпроси.
В мълчание тримата продължиха да вървят, като от време на време се натъкваха на странните крайпътни знаци, пръснати от човека с пчелите. Младежът изпитваше смътно усещане за неразположение. На два пъти се спира, убеден, че някой го наблюдава, но не успя да различи никакъв поглед зад завесата от избуялите високо треви… Спусналата се мъгла бе скрила хоризонта и същевременно засилваше чувството за клаустрофобия.
След около един час местността се разреди. Краката им застъпваха в остъклена почва, подобна на лед, която пращеше под тяхната тежест, разпукваше се и бягаше в дълги мрежести набраздени ивици. Давид приклекна.
— Това е стъкло! — възкликна Тереза. — Дяволите да го вземат! Направо да повярваш, че вървим по огледало!
— Пясък е! — обясни младият мъж. — Пясък, който се е втечнил вследствие на голяма горещина. Например в резултат на експлозия… Експлозията, дето е ослепила боговете…
— Не се влачете! — подвикна им Сирс. — Приближаваме се, чувствам го! Спомни си: заслепяващия огън от пантомимата!
Давид сподави проклятието. Малко по-нататък подминаха овъглена табела, наполовина стопена, върху която все още се различаваха очертанията на кръга и неговият пресечен двуцветен диаметър. После от мъглата изплуваха група постройки. Половин дузина почернели високи кули с дръзка архитектура, чийто определено функционален вид обаче не отговаряше въобще на представата за божествена резиденция!
Тласкани от вятъра, множество дюни бяха завзели пространството, поглъщайки голям брой от по-незначителните конструкции…
— Това ли е твоят… Хомакайдо? — прихна Тереза. — Я гледай ти! Не си представях, че боговете живеят в евтини сгради под наем!
Сирс бе замръзнала на място. Явно разколебана, тя обхождаше с поглед зданията на града-призрак, като че ли неочаквано се бе усъмнила в своите сетива. Давид се окопити и закрачи към най-близката сграда. В момента, в който постави крак върху първото стъпало на стълбището, отново изпита уверението, че го наблюдават.