Той се задъхваше, гласните му струни пълнеха въздуха със злобни хъхрения.
— Слепи богове ли! — намери още ярост у себе си да се присмее. — Ранени, недъгави жертви на последния взрив, удавили се тук и там, бягащи напосоки… Легенда ли, да, да, и то каква само легенда!…
Рухна в един фотьойл, вдигайки облак сух прахоляк, сърцето му болезнено биеше в слепоочията, кръвта пулсираше в страните… Сирс бе започнала да блуждае из хола като сомнамбул. В безжизнените й очи сега не проблясваше никаква искрица разум.
— Не трябваше да се нахвърляш на нея така! — скара му се Тереза. — Не виждаш ли, че вече не е с всичкия си?
Ловкинята седна по турски до фотьойла и се вглъби в съзерцание на една драскотина, набраздила лявото й коляно.
— Между другото ти май също не си съвсем наред! — заключи тя неочаквано с предпазлив тон.
Давид поиска да възрази, вдигна ръка… Но беше толкова уморен, толкова уморен…
Сънят го изненада неусетно. Главата му клюмна на рамото, покосена от изтощение. Много по-късно през нощта, въобще без да го щади, Тереза го разтърси силно и той се изправи, тракащ със зъби, схванат от болки…
— Сега не е време за сън! — зашепна момиченцето. — Излязох навън, за да… е, с една дума, дръж се здраво! На върха на кулата грее светлина. Чуваш ли? Хайде, стегни се, не се прави на слабоумен! Казвам ти: най-отгоре в сградата има стая, която е осветена като кабината на фар!
— Къде е Сирс?
— На площада. Вече не отвръща, когато й говоря. Изглежда, раят в действителност я е разочаровал. Ела, трябва да се качим горе…
— Но дотам има поне шейсет етажа!
— Асансьорът работи, проверих! Побързай!
Тя настойчиво го дърпаше за ръката и той я последва, като мърмореше. Избута го в прашната тясна кабинка, след което се надигна на пръсти да натисне най-горния краен бутон. На капсулата й бяха необходими не повече от десет секунди, за да достигне последния етаж. Сетне крилото на вратата със свистене се отмести встрани, разкривайки кръгла заседателна зала, в по-голямата си част засипана с пясък. В средата на помещението имаше някакво странно същество: подобие на дърво с хуманоидни форми, плетеница от усукани корени, почернели и изсъхнали. Растителен зародиш с човешки ръст. Давид направи няколко крачки, потърси опората на един стол.
— Можете да седнете — проговори дървото, което отвори очи. — Вече от толкова време чакам някой посетител да дойде… Видях ви, когато пристигнахте този следобед, и задействах генераторния агрегат, като се надявах, че ще разберете посланието… Наричам се… Не, всъщност това няма никакво значение. По-добре да ви разкажа една история, история, която всеки ден разказвам на себе си от близо цял век насам… Историята на Хомакайдо…
28
— … Мисля, че вече сте възстановили последователността на събитията в по-голямата им част — прошепна човекът-растение след дълго мълчание. — И между другото, във всичкото това няма нищо необичайно. Днес навярно са изминали стотина години от времето, когато с всеки изтекъл месец заплахите от война все повече надвисваха над Земята. Тогава се появи един азиатски учен, който се казваше Хиро-Ито Хомакайдо и който намисли да обвърже човека с вселената, да даде живот на една модерна раса. Тя щеше да бъде всъщност нов вид екологичен синтез, като всеки индивид тук щеше да представлява истински концентрат на природата. От само себе си се разбира, че го сметнаха за шарлатанин. Но в тази бъдеща раса ученият виждаше единствения начин да се премахнат границите. Хомо сапиенс да бъде доведен до равнището на висш космически разум и така да се запази мирът. За да постигне това, той създаде Сдружението за Лъчево Обединително Въздействие върху Организмите. И по-голямата част от световната научна общественост го последва по пътя му. Методът му се основаваше на съвсем нов, необичаен способ на действие — специално облъчване, което подчиняваше и най-несъвместимите присади, премахваше всякакви явления на отхвърляне и в същото време отваряше вратите за най-безумните сраствания… Разделянията, преградите, които до този момент изолираха видовете, растенията, минералите, животните, хората, се срутиха… Обединението започваше… Впрочем въз основа на тая предпоставка Хомакайдо изгради своето биологическо кредо: думата, която побира в себе си всичко.
Изхождайки от твърде обширни наблюдения върху симбиотичните съединения и хранителните единици, той обобщаваше, доразвиваше… Реши да установи центъра за научни изследвания на остров Вортсо, чието име само по себе си му се струваше обединяване на противоречията.