Било писано начинанието му да продължи доста кратко. Всъщност едва две години бяха изминали след започване на разработките, когато избухна метеж…
О, никой не беше предвидил реакцията на децата, докарани съвсем наскоро на острова — дойките най-малко от всички. Заговорът бе скроен някъде там, сред пясъците, под опънатите на дългите пръти вериги, на които ритмично поскърцваха окачените им люлки… Нападнаха на разсъмване, втурнаха се по коридорите на лабораториите с крясъци на червенокожи, рушейки с мотики, гребла и лопати, оставени на тяхно разположение, всичко по маршрута си — всеки апарат бе разбит, всяко командно табло. Сякаш вандалско нашествие, те нахлуха сред къси съединения, пробиха си път до голямата компютърна зала, където много умряха на място, ударени от електрически ток.
Бяха като виеща човешка сган, като внезапен морски прилив след земетресение, чиято най-буйна вълна щеше да се извисява на метър и десет. Със същите тези мотики и лопати те линчуваха психолозите и биолозите, сякаш ония бяха мравки, оглозгващи плъх. Когато най-големите дадоха заповед за оттегляне, подобно на бликнал рояк червени скакалци огънят плъзна по сградите на остров Вортсо. Независимият център за биологична симбиоза престана да съществува… През следващите дни хайката продължи с такава умопомрачителна освирепялост, каквато бе присъща само на деца като тях. Образците бяха преследвани безпощадно, неумолимо… По скалите, на плажа, в дебрите на гората. Изпълващите доскоро простора невинни детски гласчета сега се бяха превърнали в бойни и смъртоносни закани, а пък самите безобидни малчугани с боси крачка и къси панталонки — в патрули от бдителни и зорки палачи. Дребосъците вървяха, стиснали в юмруци препарати против насекоми, отстрани на коланите им висяха пулверизатори за изгаряне на тревните площи, а по-големите куцукаха, смазвани под тежестта на прехвърлените през рамо ракети за анихилиране на листата. Надлъж и нашир те кръстосваха острова, впръсквайки, засявайки, инжектирайки растителна, минерална и животинска смърт. Спряха се едва след последния спазъм на последния образец. И тогава се пробудиха — от глад, от студ, от нощния страх и от самотата. Една значителна част от тях измряха от изтощение и болести. Другите поискаха да разбият резервоара с лъчение, заровен дълбоко в островната земя, и погинаха живи изпепелени…
Що се отнася до мен, спомените ми за началото са се запазили непокътнати: картечни откоси, отекващи безконечно във високите бетонни стени на стаята; гумената тръбичка, шибаща празното и изтръгваща иглата за кръвопреливане, която рязко се пречупва и оставя две трети от дължината си във вътрешността на разрязаната вена. Встрани някакъв флакон се възпламенява върху своята поставка от профучал наблизо — куршум. Серум, който сълзи през пукнатините, и сондата, прокапала на пода… Мравки, които се изнизват една по една, образуващи постепенно гъмжаща, обезумяла локва — тя се пръсва сред бинтове и компреси. Орляк скалпели, натрошили прозореца на стерилната стая, преобърнати легла, колички, чиито железа са премазвани, стъпквани с все още упоения си товар… Ръце, които конвулсивно ровят под чаршафите във влажните и лепкави превръзки; нокти, които търсят да разчоплят устните на подути и шупнали рани; пръсти, които проникват в отворилата се снага, пукащи прекалено крехките шевове и разравящи в горещите, тръпнещи дълбини.
Стъклениците, аквариумите се изсипват с гръм на земята, пръскат се мигом, а бляскавите осколки посичат тяхното съдържание; бъркотия от късове плът, която се мята, като че ли се опитва отново да се срасне в едно: смоци, гущери… Един органичен пъзъл в пълен безпорядък. И на всичкото отгоре — огънят, разбира се, предизвикан най-вероятно от истински верижни избухвания на кварцови лампи, съскащи и храчещи снопове искри сред къси съединения.
Отстъпих, струва ми се, и раменете ми се блъснаха във вратата на тоалетната, която се отвори. Кубът хладен мрак ме погълна. Острата миризма на дезинфектант веднага ме накара да избълвам погнусата, назряла в утробата ми, захвърли ме давещ се върху първия умивалник. В бързината главата ми се хласна в огледалото, което се разпука звездообразно. Стоях вкопчен в студения емайл, заслушан в пращенето на пламъците и пръсването на стъклата от другата страна на вратата. Там бяха Додж и останалите, и Сара, и Бъди — смешен и гол като всички нас, рухнал върху тоалетната чиния с разширени зеници и уста, пълна с пчели. Както обикновено, насекомите от ноздрите му пъплеха досущ като космати топки по бузите, по устните, по зъбите му. Този път обаче животинките бяха почувствали неговия страх и мехурчетата от няколко ужилвания вече цъфтяха сред плетеницата от бръчки. Бъди се давеше в хрипове, с мъка преглъщаше меда, стичащ се по гърлото му и който инак му беше достатъчен да се нахрани. Виждах и Додж, обърнат три четвърти към мен, пребледнял, обливащ със силни струи урина стената, застлана до половината с плочи. След всеки негов напън и плисък по една екзотична миниатюрна рибка с напречни линии избликваше от пениса му, за да се просне с мек плясък и умре на земята с потръпващи хриле. Той страдаше жестоко, притискайки семенната си торбичка-аквариум с ръце. Колкото до Сара, тя ме беше загърбила, бе потопила лицето си в синкавозеленото отражение на изпъстреното тук-там с петна огледало. Сивият смок, който се беше загнездил и обитаваше ануса й, любопитно подаде глава между нейните крака. Поколеба се, после се уви около лявото й бедро — люспеста жартиера, измамливо неподвижна, готова да се вмъкне обратно в бърлогата си при най-малката възникнала опасност; да се сгуши, да се хлъзне дълбоко в топлия и пропит с влага тунел, какъвто представляваха за него червата на момичето…