Зимата беше тежък сезон и за животните. Най-често измираха насекомите и тогава телата ни се покриваха с мърша. При всяко движение на главата усещах как мъртвите пчели се изсипват във врата и очите ми.
Ами отклоненията в растежа? Необяснимото разпространение на отделни присади! Кремъкът, завладяващ лицето и срастващ се в челюстите, правещ те съвсем безмълвен; остъкляването на очните ябълки, тебеширената слепота, мраморната парализа… Сутрин някои жени се събуждаха до статуи, застинали в последни конвулсии. А имаше и проблеми с несходство на характерите в моменти, когато това най-малко можеше да се очаква. Териториални конфликти между животните. Земните пчели от ануса претендираха за подмишниците, запазени с предимство за мравуняците. Заради туй избухваха хиляди несекващи и жестоки локални войни, придружени от непоносимо жужене. А после не оставаше нищо друго, освен да се изчистят от тялото трупчетата с изтекли вътрешности, изтръгнати крайници и натрошени крилца. „Такива свади са в ущърб на всички!“ — крещяха изследователите.
Бяха прави естествено, но как да бъдат избягнати? Как да попречиш на онзи смок, който, увил се на спирала в дъното на нечие влагалище, неочаквано е пожелал да изгълта няколко колонии мравки? Понякога дори и човекът, не можейки повече да издържа някой да го обитава отвътре, гледаше да се отърве от своите окупатори. Колко ли змии бяха изтровени? Колко ли отрова беше нахвърляна на пчелите? Е, това вече бе симптом за психическо разстройство. Неспособни веднъж завинаги да се пречистят, да се освободят от представите си за собственост, за физическа цялост, за отсъствие на примеси, идваше ден, в който неминуемо някои хибриди се чувстваха унизени, осквернени… Получовек, полунещо…
Да, често нощем с най-толеми подробности ме спохожда финалната сцена. През вратата на тоалетните, оставена открехната, огънят бълваше спирали от пламъци, които, гаснейки, цапаха плочника в черно… Наблюдавах отражението си в огледалото. Тъканта на „плътта“, свързването на ставите неминуемо ме караха да си представям парче изгоряло дърво… овъглено, разядено, ронливо… Дърво със ситно къдрава глава и крака-корени. Додж и другите не бяха помръднали. Вече знаех, че децата се бяха разбунтували. Група сирачета, пристигнали съвсем наскоро, предоставени за новите опити по присажданията…
Неочакван метеж, непредвидим, скроен някъде сред пясъците, под опънатите на дългите пръти вериги, на които поскърцваха окачените им люлки. Бяха нападнали посред нощ, виеща човешка сган, линчувайки психолози, пазачи и биолози. Раздаващи смърт с лопати, мотики. Като мравки, дооглозгващи плъх, превъзхождащи го единствено по брой. Без разлика дечурлигата унищожаваха жертви и палачи. Те потопиха в басейна една жена-канара, за която съзнаваха много добре, че не би могла да изплува; с огнепръскачи започнаха да преследват някакъв мъж от глина, превръщайки го в течаща локва. Те нахвърляха термити по кората ми. Не знам какво е станало с Гала… Какво друго да ви разкажа?
Безвъзвратно повреден, резервоарът с лъчение експлодира, като остъкли безплодната пустош на километри наоколо. От силния блясък повечето от техниците останаха със завинаги прегорели ретини. Мнозина се удавиха, побягнали от ада, други отлетяха, възползвайки се от малкото спасителни совалки, все още годни да влязат в действие.
Няколкото оцелели от погрома образци се скриха дълбоко… Създадоха поколение. Времето мина… Джуджетата, които обитаваха морето, идват директно от лабораториите на Хомакайдо. Оказаха се просто проекти, мутанти на първо ниво. Не вярвайте на онези, дето ви разправят, че били дошли от не знам коя си планета на Слънчевата система… Те са родени тук, но твърде бързо след войната емигрираха, приспособиха се към някогашните водни басейни, полупресъхнали от експлозиите и употребата на термични оръжия.
Дори на самия остров не са останали много хора. Аз и този, старият Бъди — мъжът-кошер, — който сега е съвсем полудял. Измисли си някаква евтина митологична историйка, която втълпяваше на поклонниците, минаващи оттук някога. „Боговете все още не са се завърнали! — казваше им. — Елате пак догодина!“ И ония глупаци му вярваха! В края на краищата дойде денят, когато повече никой не се появи, не знам защо… Хората забравиха Хомакайдо, забравиха остров Вортсо… Така е по-добре.
А сега си тръгвайте. Аз вече съм просто едно старо дърво. Изсъхнало, болно, столетно. Имам нужда от тишина и спокойствие. Някой ден отново заповядайте да ме видите, тогава пак ще си поговорим… Ах, да, тъкмо на място — не бихте ли могли да помислите как да монтирате пълна лейка с вода поради споменатата причина?… Липсва ми вода, пък на моята възраст почти нямам куража да се движа…