Морис Дрюон
Железният крал
Историята е изживян роман
ПРОЛОГ
В началото на четиринадесети век крал Филип IV, прочут с легендарната си красота, царувал във Франция като абсолютен господар. Той сломил войнствената гордост на големите барони, победил разбунтувалите се фламандци, победил англичаните в Аквитания, победил дори самия папа, когото насила настанил в Авиньон. Върховният съд се подчинявал на заповедите му, а църковните събори получавали пари от него.
Наследието му било осигурено от трима пълнолетни сина. Дъщеря му била омъжена за английския крал Едуард II. Шест други крале били негови васали, а мрежата на съюзите му се простирала чак до Русия.
Използувал всички начини за увеличаване на богатството си. Обложил с данък имуществата на църквата, ограбил евреите, нанесъл удар на сдруженията на ломбардските банкери. За да насмогне на нуждите на държавното съкровище, прибягвал до фалшифициране на пари. С всеки изминал ден златото тежало все по-малко и ставало все по-скъпо. Данъците били смазващи, полицията многобройна. Икономическите кризи предизвиквали разруха и нищета, които на свой ред предизвиквали вълнения, безмилостно удавяни в кръв. Бунтовниците завършвали на бесилката. Всичко трябвало да се подчини, да се огъне или да се пречупи пред кралската власт.
Но идеята за национално единство изпълвала този студен и жесток монарх, за когото държавните интереси властвували над всички други. При неговото царуване Франция била велика, а французите нещастни.
Една-единствена сила се осмелила да му се противопостави: независимият орден на рицарите на Тампл. Тази гигантска организация, едновременно военна, религиозна и финансова, дължала славата и богатството си на кръстоносните походи, които били първопричината на нейното възникване.
Независимостта на тамплиерите тревожела Филип Хубави, а техните огромни богатства дразнели алчността му. Той инсценирал срещу тях най-големия процес, познат досега в историята, тъй като обхванал почти петнадесет хиляди обвиняеми. Приписани им били всички видове престъпления, а самият процес продължил седем години.
Нашият разказ започва именно от края на седмата година.
Първа част
ПРОКЛЯТИЕТО
I
ЕДНА КРАЛИЦА, ЛИШЕНА ОТ ЛЮБОВ!
В пълната с жарава камина гореше цял дънер. През зеленикавите обрамчени с олово стъкла на големите прозорци се процеждаше оскъдна мартенска светлина. Върху висок дъбов стол, чието облегало завършваше с трите английски лъва1, седеше кралица Изабел, подпряла с ръка брадичката си и загледана разсеяно в пламъка на огнището.
Тя беше на двайсет и две години. Двете й златисти, вдигнати нагоре плитки приличаха на амфорни дръжки.
Кралицата слушаше как една от френските й придворни дами чете на глас поема от херцог Гийом Аквитански2. За любовта не мога вече да кажа нищо, защото няма я в мене никак, защото няма вече какво да ме радва.
Напевният глас на придворната дама се губеше в тая зала, преголяма, за да може една жена да се чувствува щастлива в нея.
Винаги така е било с мене.
Не получих, каквото обичах, не го постигнах и не ще го постигна…
Лишената от любов кралица дълбоко въздъхна.
— Какви вълнуващи слова! — рече тя. — И сякаш тъкмо за мен съчинени. Ех, минало е вече времето, когато големите благородници, като този херцог Гийом, са били толкова изкусни в поезията, колкото и във войната. Кога, казахте, е живял? Преди двеста години? Би казал човек, че тая поема е писана вчера.
И повтори на себе си:
За любовта не мога вече да кажа нищо, защото няма я в мене никак.
После се замисли.
— Да продължа ли, госпожо? — попита придворната, като държеше пръста си на ярко украсената страница.
— Не, мила моя — отговори кралицата. — Достатъчно се наплака за днес душата ми.
И като се изправи, заговори с друг тон:
— Братовчед ми, монсеньор3 д’Артоа, ме предизвести за идването си. Погрижете се да бъде доведен при мен още щом пристигне.
— От Франция ли иде? Значи, ще се зарадвате, госпожо.
— Бих искала да се зарадвам, но зависи от новините, които ще ми донесе.
В стаята се втурна друга придворна със светнало от радост лице. Казваше се по баща Жана дьо Жоанвил и беше омъжена за сър Роджър Мортимър, един от първите барони на Англия.
2
Херцог Гийом Аквитански (1071–1127) е пръв по време френски поет на романски език и една от най-представителните и привлекателни фигури на Средните векове. Голям феодал, голям любовник и голям поет, неговият начин на живот и неговият мироглед са били съвсем необикновени за своето време. Рафинираният разкош в неговите замъци е първообраз на прословутите „дворове на любовта“. Желаейки да се освободи напълно от властта на Църквата, той отка — зал на папа Урбан II да участвува в кръстоносния поход, макар че за целта папата специално го посетил в неговите владения. Възползувайки се от отсъствието на съседа си граф дьо Тулуз, той му заграбил земите. Малко по-късно, поблазнен от разказите за чудни приключения, заминал на Изток, начело на една армия от 30 000 души, и стигнал чак до Ерусалим.
Неговите „Стихове“, от които са се запазили само 12 поеми, въвеждат в романската, а по-късно и във френската литература една идеализирана концепция за жената и любовта, каквато преди не е имало. Те са първоизточникът на голямото любовно-лирично течение, което прекосява, напоява и обогатява цялата френска литература. Този принц-трубадур не е останал незасегнат от влиянието на испано-арабските поети.