„А защо ли им е притрябвало на някогашните братя да правят това? За да спасят своя велик магистър, който ги предаде, отказа се от ордена, не издържа на изпитанията…“ — помисли си Моле.
И все пак той не преставаше да се взира в тълпата, докъдето погледът му стигаше, но виждаше само бащи, вдигнали на рамене децата си, деца, които след време, когато чуят името тамплиери, няма да си спомнят нищо друго освен четирима брадясали и зъзнещи старци, заобиколени от въоръжени хора като злодеи.
Главният надзорник продължаваше да си говори самичък, все тъй фъфлейки, а героят от Сен Жан д’Акр непрекъснато повтаряше, че е много приятно човек да се разхожда сутрин.
Великият магистър усети как у него се надига същата безумна ярост, която го обземаше тъй често в тъмницата и го караше да реве и да удря по стените. Непременно щеше да извърши нещо страшно, нещо ужасно… не знаеше какво точно… но чувствуваше нужда да го извърши.
Приемаше смъртта почти като освобождение, но не беше съгласен да умре несправедливо, не приемаше да умре опозорен. Дългият боен навик накара да закипи за последен път старата му кръв. Искаше да умре в бой.
Той потърси ръката на Жофроа дьо Шарне, приятеля, спътника, последния силен човек, който стоеше до него, и здраво я стисна.
Нормандският наставник видя как по хлътналите слепоочия на великия магистър вените се издуха като сини змии.
Шествието стигна до моста пред черквата Света Богородица.
III
КРАЛСКИТЕ СНАХИ
Приятна миризма на брашно, топено масло и мед се носеше около сергията.
— Топли, топли вафли! Няма да стигнат за всички! Хайде, граждани, яжте топли вафли! — викаше търговецът пред една пещ на открито. Той вършеше всичко едновременно: точеше тестото, вадеше от пещта опечените сладки, връщаше пари и вардеше стоката си да не я оплячкосат хлапетата.
— Топли вафли!
Беше толкова зает, че не забеляза купувача, чиято бяла ръка пусна една медна монета и взе една златиста хрупкава вафла, завита като рогче. Видя само как същата ръка остави обратно вафлата, от която бе отхапана само една хапка.
— Гледай го ти какъв е придирчив! — рече търговецът, като разбърка огъня. — Намерил си ти чиста пшеница и вожирарско масло!…
В същия миг той се изправи и остана със зяпнала уста; последната му дума заседна в гърлото, защото позна купувача, на когото говореше. Тоя човек беше твърде висок на ръст, имаше грамадни бледосини очи, носеше къса туника и бяла шапчица. Преди продавачът да успее да скалъпи поклон или някакво извинение, човекът с бялата шапчица вече се бе отдалечил в тълпата и той остана да гледа подире му с отпуснатии ръце, а в това време вафлите му прегаряха в пещта.
Търговските улици на града, по думите на пътешественици, пропътували Африка и Ориента, приличаха доста много на пазарището в някой арабски град. Същото непрестанно гъмжило, същите малки дюкянчета, наблъскани едно до друго, същата миризма на пържено, на подправки и на кожа, същият бавен вървеж на купувачите, които пречат на движението на магаретата и носачите. Всяка голяма или малка улица беше специализирана, имаше си своя занаят; тук бяха тъкачите, чиито станове се виждаха в дъното на дюкянчетата, там обущарите чукаха върху железните подставки, по-нататък седларите издърпваха шилата, и най-накрая дърводелците изработваха на струг краката на столчетата.
Имаше улица на птиците, улица на билките и на зеленчуците, улица на ковачите, кънтяща от ударите върху наковалните. Златарите, настанени по продължение на брега, наречен на тяхно име, работеха пред малките си мангалчета.
Между дървените и кирпичени къщи с доближени островърхи покриви се открояваха тесни ивици небе. Земята беше покрита с кал, от която се носеше зловония, и хората, според имотното си положение, газеха из нея с боси крака или с дървени, или пък с кожени обувки.
Човекът с високите рамене и бялата шапчица продължи да върви бавно из навалицата, сложил ръце зад гърба си, без да обръща, изглежда, внимание на блъсканицата. Впрочем мнозина минувачи му правеха път и го поздравяваха. Той им отговаряше с леко кимване. Имаше телосложение на борец; червеникаворуси, сякаш копринени коси, навити на къдри, стигаха чак до яката му и обграждаха лице с рядко красиви черти.
Трима кралски сержанти в синьо облекло държеха под мишница тояги, украсени на единия край с лилия, и следваха на разстояние тоя разхождащ се човек, без да го изпущат от очи, като спираха, когато той спираше, и тръгваха, щом тръгваше.
Внезапно един младеж с тясна горна дреха, теглен от три големи хрътки, които водеше на ремък, изскочи от една уличка и налетя върху този човек, като едва не го събори. Хрътките се заплетоха и яростно залаяха.