— Внимавайте къде вървите! — извика младежът със силно италианско произношение. — Щяхте да паднете връз кучетата ми. Нямаше да е зле да ви ухапят!
Беше най-много осемнадесетгодишен, хубаво пристегнат в тънкия си кръст, с черни очи и изящна брадичка. Мъчеше се да говори с груб глас, за да изглежда мъж.
Оправяше ремъка и продължаваше:
— Non si puo vedere un cretino peggiore… (He съм виждал по-голям глупак!) Но тримата сержанти вече го бяха заобиколили: единият го улови за ръка и му пошушна нещо. Младежът веднага свали кепето си и с голяма почтителност се поклони.
Около тях мълчаливо се струпаха хора.
— Хубави хрътки! Чии са? — попита високият човек, като разглеждаше момчето с огромните си студени очи.
— На чичо ми, банкера Толомей, ваш покорен слуга — отвърна момъкът и се поклони повторно.
Човекът с бялата шапчица продължи пътя си, без да добави нещо. Когато се поотдалечи със сержантите, хората наоколо прихнаха да се смеят на младия италианец, който не помръдваше от мястото си, сякаш още не можеше да проумее какво бе направил; кучетата също бяха притихнали.
— Ехе! Не е вече толкова наперен! — казваха през смях хората. — Гледай го! Щеше да събори краля, а на това отгоре го и изруга!
— Готви се да спиш тая нощ в тъмницата, момчето ми, с тридесет тояги по гърба.
Италианчето се опери на зяпачите:
— Че какво! Не съм го виждал никога, как да го позная? И ако искате за знаете, в моята родна страна няма крал, заради когото да трябва да се свивам до стените. В родния ми град Сиена всеки гражданин може да стане крал. Или някой от вас иска да се заяжда с Гучио Балиони — тогава нека каже!
Той изговори името си предизвикателно. Присъщата на тосканците гордост правеше погледа му мрачен. Отстрани на колана му висеше гравиран кинжал. Никой не се обади. Младежът щракна с пръсти на кучетата и продължи пътя си не чак толкова самоуверен, колкото се показваше, питайки се дали сторената от него глупост няма да има неприятни последици.
Защото преди малко наистина беше блъснал самия крал Филип Хубави. Тоя монарх, чиято власт нямаше равна на себе си, обичаше да ходи из града като обикновен гражданин, да се осведомява за цените, да вкусва от плодовете, да докосва платовете, да се вслушва в разговорите. Опипваше пулса на своя народ. Случваше се чужденци да го питат за пътя. Веднаж един войник го беше спрял да си иска забавената плата. Кралят скъпеше думите си, както и парите, та рядко му се случваше през време на разходките си да произнесе повече от три изречения или да похарчи повече от три сола.12
Кралят минаваше през месния пазар, когато голямата камбана на парижката Света Богородица започна да бие, а наблизо се надигна висока глъчка.
— Ето ги! Ето ги! — развикаха се по улицата. Глъчката приближаваше. Някои минувачи се затичаха по посока на врявата. Един дебел месар се показа иззад тезгяха си с нож в ръка и изрева:
— Смърт на еретиците!
Жена му го дръпна за ръкава:
— Еретици! Толкова, колкото си и ти! Я си стой тук в дюкяна, мързеливецо, повече работа ще свършиш!
Двамата се сдърпаха. Край тях веднага се струпаха хора.
— Признали са си пред съдиите! — продължаваше месарят.
— Съдиите ли? — отвърна му някой. — Знам ги аз тях! Съдят, както им заповядат ония, дето им плащат.
Тогава всички почнаха да се надвикват.
— Тамплиерите са свети хора. Винаги са давали милостиня.
— Трябваше да им вземат парите, но не биваше да ги мъчат.
— Най-големият им длъжник беше кралят. Няма тамплиери, няма и дълг.
— Добре направи кралят!
— Какъвто кралят, такива и тамплиерите — все това е! — рече един чирак. — Нека вълците се ядат помежду си, през това време няма да ядат нас.
В този миг една жена се обърна, пребледня и почна да прави знаци на другите да млъкнат. Зад тях стоеше крал Филип Хубави и ги наблюдаваше с ледения си поглед. Сержантите неусетно бяха се приближили, готови да се намесят. Тълпата в миг се разпръсна, хората се разбягаха, като викаха с все сила:
— Да живее кралят! Смърт на еретиците!
Кралят сякаш не беше чул нищо. Лицето му не трепна, не се промени. Може би му правеше удоволствие да издебва хората, но не се издаваше.
Глъчката се усилваше. Шествието на тамплиерите минаваше в края на улицата и кралят зърна за миг в пролуките между къщите каруцата с четиримата затворници. Великият магистър стоеше прав. Имаше вид на мъченик, но не и на победен.
Тълпата хукна да гледа зрелището, а крал Филип тръгна с отмерени стъпки по внезапно опустелите улици и се върна в двореца.