Нека народът да си помърмори и великият магистър да пъчи пребитите си кокали. След един час всичко ще бъде свършено и присъдата, общо взето, добре посрещната. След един час седемгодишният му труд ще завърши, ще получи окончателен край. Епископският съд беше се произнесъл, стрелците бяха многобройни, сержантите пазеха добре улиците. След един час делото на тамплиерите ще бъде заличено от списъка на обществените грижи и кралската власт ще излезе от него пораснала и засилена.
„Дори дъщеря ми Изабел ще бъде доволна. Ще въздам право на молбата й и по този начин ще задоволя всички. Но време беше да се свърши с това“ — мислеше си кралят.
Той мина през галерията на галантеристите, за да се отправи към покоите си.
Съвсем наскоро Филип беше изцяло подновил и значително разширил двореца, строен върху стари римски основи и преправян толкова пъти през вековете.
В тази епоха на строежите владетелите се надпреварваха в това отношение. В Париж бяха вече свършили онова, което се правеше в Уестминстър.
От старите сгради Филип беше запазил непокътната само църквата Сент Шапел, построена от дядо му Луи Свети. Сега общият вид на централната част на града беше внушителен, тежък и надут.
Когато се касаеше до утвърждаване могъществото на държавата, крал Филип не се скъпеше, макар че в дребните разходи беше много пестелив. Но тъй като никога не пропущаше случая да спечели нещо, беше отстъпил на галантеристите срещу годишно заплащане правото да държат дюкянчетата в голямата дворцова галерия, която поради това наричаха галантерийна, а после я нарекоха търговска галерия13. Това обширно помещение, високо и просторно като двукорабна катедрала, предизвикваше възторг у пътешествениците. Върху капителите на колоните се издигаха четиридесет статуи на четиридесетте крале, които се бяха изредили на франкския престол, като се започне от Фарамон и Мерове. Срещу релефното изображение на Филип IV Хубави беше поставено това на Ангьоран дьо Марини, заместник-прелат и съуправител на кралството, който беше замислил и ръководил строежа.
Галерията беше отворена за всекиго и представляваше място за разходка, за търговия и за приятни срещи. Тук можеше да си правиш покупките и наред с това да се разминаваш с принцове. Тук се определяше и модата. Край сергиите и под големите кралски статуи непрекъснато се движеше народ. Везба, дантели, коприни, кадифета и платове от камилска вълна, пасмантерия, скъпоценни и дребни накити преливаха от пъстрота и искряха върху дъбови тезгяхи, които вечер покриваха с капаци, или отрупваха сергиите, или висяха по върлини. Дворцови дами, гражданки, прислужници ходеха от сергия на сергия, опипваха, пазаряха се, мечтаеха, разхождаха се безцелно. Галерията кънтеше от спорове, пазарлъци, разговори, смях; продавачите се надвикваха да хвалят стоката си и да примамват купувачи. Многобройни бяха и гласовете с чуждестранно произношение, най-вече италианско и фламандско.
Един измършавял веселяк предлагаше везани носни кърпички, които беше наредил върху конопено платно направо на пода.
— Ей, красиви дами — викаше той, — не е ли жалко да се секнете с пръсти или в ръкава си, когато за тая работа имате толкова фино украсено платно, което можете да завържете изящно на лакътя или на кесията си.
Няколко крачки по-далеч друг шегаджия жонглираше с дантелени ленти и ги подхвърляше толкова високо, че арабеските им стигаха до каменните шпори на Луи Дебели.
— Евтино, на загуба! Шест петака оната14. Коя от вас няма шест петака, за да си разкраси ненките?
Кралят прекоси галерията по цялата й дължина. Повечето от мъжете му се кланяха, жените правеха лек реверанс. Макар и да не го показваше, но кралят обичаше оживлението в галантериината галерия и почестите, с които го посрещаха.
Голямата камбана на Парижката света Богородица продължаваше да бие, но звукът й достигаше дотук твърде отслабнал, приглушен.
На края на галерията, недалеч от стъпалата на главното стълбище, бяха застанали трима души — две съвсем млади жени и един младеж, чиято хубост, облекло, а също така и самоувереност привличаха прикритото внимание на проходящите.
Младите жени бяха двете снахи на краля, така наречените „бургундски сестри“. Почти не си приличаха. По-голямата — Жана, омъжена за втория син на Филип Хубави, граф дьо Поатие, беше едва двайсет и една годишна. Висока, стройна, с пепеляво руси коси и с продълговати като на хрътка очи, тя се държеше малко неестествено. Обличаше се с такава простота, че изглеждаше почти предвзета. Този ден носеше рокля от светлосиво кадифе с тесни ръкави и елек, обточен по края с хермелинови кожи, който стигаше до ханшовете й.
13
Тази концесия, давана на някои търговски корпорации да продават пред или в дома на владетеля, вероятно е пренесена от Ориента. Във Византия право да имат дюкяни пред входа на императорския дворец имали търговците на парфюми, тъй като техните есенции са били приятни за носа на василевса.