Сестра й Бланш, съпруга на Шарл Французки, най-малкия от кралските синове, беше по-дребна, по-закръглена, по-розова, по-непринудена. Тя нямаше повече от осемнадесет години и на бузите й още стояха детските трапчинки. Имаше коси с топъл рус цвят, светлокафяви, много блестящи очи и малки лъскави зъби. Гизденето беше за нея нещо повече от забавление — то беше страст. В него тя стигаше до крайност, която не винаги показваше добър вкус. Украсяваше челото, яката, ръкавите, колана си с толкова накити, колкото можеха да поберат, роклята й беше извезана с бисери и златни конци. Но в Бланш имаше толкова прелест, изглеждаше така доволна от себе си, че всеки на драго сърце й прощаваше това наивно разточителство.
Младият човек, който придружаваше двете принцеси, беше облечен, както подобава на длъжностно лице в кралския двор.
В тази малка групичка се водеше разговор за някакви пет дни и се спореше полугласно със сдържано възбуждение.
— Струва ли си да се ядосва толкова човек за пет дни? — говореше графиня дьо Поатие.
Кралят се появи иззад една колона, която го бе скрила от погледите им.
— Добър ден, деца мои — рече той.
Младите млъкнаха изведнъж. Хубавият младеж се поклони много ниско и отстъпи малко назад с очи, приковани в земята. Двете млади жени прегънаха колена и застанаха мълчаливи, пламнали от леко смущение. И тримата изглеждаха като заловени на местопрестъплението.
— Е, щерки мои, да не би да съм излишен при вашето чуруликане? Какво си приказвахте? — попита кралят.
Не беше никак изненадан от това посрещане, защото бе свикнал да вижда как всички, дори приближените и най-близките му роднини се стесняват в негово присъствие. Някаква ледена стена го отделяше от хората. Не се учуди, но се наскърби. Вярваше, че прави всичко, каквото трябва, за да бъде любезен и приятен.
Първа се съвзе младата Бланш.
— Простете, сир — рече тя, — но не е лесно да поврим думите си пред вас.
— Защо така?
— Защото… говорехме лошо за вас.
— Нима? — рече Филип Хубави, като не знаеше как да приеме шегата.
Погледът му се спря на младежа, застанал отзад, и като го посочи с глава, попита:
— Кой е този благородник?
— Месир Филип д’Оне, екюе15 на чичо ни Валоа — отговори графиня Поатие.
Младежът се поклони отново.
— Вие нямате ли брат? — обърна се кралят към щитоносеца.
— Да, сир, той е от свитата на монсеньор дьо Поатие — отвърна младият д’Оне с несигурен глас, като се изчерви.
— Така е, все ви бъркам — рече кралят. После отново се обърна към Бланш:
— Е, какво лошо приказвахте за мене, дъще?
— Жана и аз сме ви сърдити, господарю, татко мой, защото ето вече пет нощи подред нашите съпрузи не са при нас — толкова дълго ги задържате на заседания в съвета или ги изпращате далеч по кралски работи.
— Деца мои, деца мои, такива работи не се говорят пред хора — възрази кралят.
Той беше свенлив по природа и за него се мълвеше, че откакто бил овдовял, вече девет години, спазвал строго целомъдрие.
Но изглежда, че към Бланш не можеше да бъде строг.
Нейната живост, нейната веселост, въобще смелостта и го обезоръжаваха. Тя го забавляваше, но и малко го оскърбяваше. Той се усмихна — нещо, което му се случваше най-много веднаж в месеца.
— А третата? Какво казва? — попита той.
Под третата разбираше Маргьорит Бургундска, братовчедка на Жана и на Бланш, омъжена за престолонаследника Луи, крал Наварски.
— Маргьорит ли? — възкликна Бланш. — Тя се спотайва, мръщи се и казва, че сте толкова лош, колкото сте и красив.
И този път кралят се поколеба как да възприеме тази закачка. Но погледът на Бланш беше толкова бистър, толкова невинен! Тя единствена се осмеляваше да му говори по този начин и не трепереше в негово присъствие.
— Е, добре, успокойте Маргьорит, успокойте се и вие, Бланш. Синовете ми Луи и Шарл ще могат да ви правят тази вечер компания. Днес е хубав ден за кралството. Тази вечер няма да има съвет. А вашият съпруг, Жана, който отиде в Дол и в Сален да се погрижи за работите в графството ви, вярвам да се върне до една седмица.
— Ще се приготвя тогава да отпразнувам завръщането му — каза Жана и наклони красивата си шия.
Разговорът стана твърде дълъг за крал Филип. Той се обърна рязко, без да се сбогува, и тръгна по стълбите за своите покои.
— Слава тебе, господи! — отдъхна си Бланш, като тури ръка на сърцето си. — Добре се отървахме!
— Щях да припадна от страх — рече Жана. Филип д’Оне беше червен до корена на косите си, но сега вече не от смущение, а от яд.
— Покорно благодаря — обърна се той сухо към Бланш. — Много бяха приятни за слушане тия неща, които говорихте.