Жана погледна младежа отстрани с разнежена снизходителност.
— Значи, не можете вече да живеете без хубавата Маргьорит! — рече тя. — Хайде, ще се покажа добра. Ще купя на Маргьорит някакво украшение и вие ще й го занесете от мое име. Но това е за последен път.
Приближиха се до една сергия. Докато двете жени се съветваха и Бланш се насочи направо към най-скъпите предмети, Филип д’Оне се замисли пак върху внезапното появяване на краля.
„Колчем ме види, все ме пита за името ми. Стана вече шест пъти. И все споменава за брат ми.“ Обзе го неясен страх и се запита защо чуствува винаги такова голямо безпокойство в присъствието на господаря. То идеше сигурно от погледа на тези преголеми, неподвижни очи, от техния особен, неопределен цвят, нещо средно между сиво и бледосиньо, като цвета на замръзнало езеро през ранните зимни утрини, очи, които човек не може да забрави часове, след като ги е видял.
Никой от тримата млади хора не беше забелязал един благородник с огромен ръст и червени ботуши, който, застанал насред стъпалата на голямото стълбище, ги наблюдаваше от известно време.
— Месир Филип, нямам в себе си достатъчно пари. Бихте ли платили?
Гласът на Жана изтръгна Филип д’Оне от размишленията му. Щитоносецът с готовност заплати покупката. Жана бе избрала за Маргьорит един кадифен колан, обшит със сребърна сърма.
— О, и аз искам същия! — възкликна Бланш.
Но и тя нямаше пари, та Филип уреди и нейната сметка.
Винаги така ставаше, когато ги придружаваше. Те го уверяваха, че ще му се издължат, но тутакси забравяха, а той като истински благородник не можеше да ги подсети.
— Внимавай, сине — беше му казал един ден месир Готие д’Оне — баща, — най-богатите жени струват най-скъпо.
Той го знаеше от собствен опит, но не му мислеше много, защото членовете на семейство д’Оне нямаха нужда от тънки сметки — именията им във Вемар и д’Оне ле Бонди между Понтоаз и Люзарш им осигуряваха големи доходи.
Сега вече Филип д’Оне имаше предлог да се затича към замъка Нел отвъд реката, където живееха кралят и кралицата на Навара. Ако минеше по моста Сен Мишел, щеше да се озове там за няколко минути.
Поклони се на двете принцеси и се упъти към изхода на търговската галерия.
Благородникът с червените ботуши го проследи с поглед на ловец. Тоя човек беше Робер д’Артоа, пристигнал от Англия преди няколко дни. Той, изглежда, поразмисли, после слезе по стълбата и също тръгна по улицата.
Навън голямата камбана на Света Богородица беше замлъкнала и на острова, където се намираше центърът на града, цареше необичайна напрегната тишина. Какво ставаше в Парижката света Богородица?
IV
ПАРИЖКАТА СВЕТА БОГОРОДИЦА БЕШЕ БЯЛА
Стрелците образуваха кордон, за да задържат тълпата пред черквата. По всички прозорци се трупаха любопитни глави.
Мъглата беше се вдигнала и бледото слънце осветяваше белите каменни стени на Парижката света Богородица. Катедралата беше довършена едва преди седемдесет години и оттогава постоянно работеха върху украсата й. Тя още пазеше блясъка на нова сграда, островърхите сводове и дантелата на централната розетка изпъкваха на светлината, която подчертаваше релефността и на многобройните статуи над преддверието.
Търговците на домашни птици, които всяка сутрин продаваха пред черквата, бяха изтикани до къщите и крясъкът на пилетата, затворени в кафезите, нарушаваше тишината. Именно тази неестествена тишина беше учудила граф д’Артоа при излизането му от търговската галерия.
Капитан Ален дьо Парей стоеше неподвижно пред войниците си.
На горния край на стълбището, което започваше от преддверието, бяха застанали прави четиримата тамплиери с гръб към тълпата и с лице към духовния съд, разположил се между отворените крила на голямата порта. Епископи, свещеници, писари бяха насядали в две редици.
Тълпата насочваше любопитството си главно към тримата кардинали, изпратени специално от папата в знак, че присъдата не може да бъде обжалвана пред Светия престол, а така също и към монсеньор Жан дьо Марини, младия архиепископ на Санс, брат на съуправителя на кралството. Архиепископът заедно с великия инквизитор на Франция беше водил цялото следствие.
Зад членовете на съда се виждаха кафявите и бели раса на тридесетина монаси. Единственото светско лице в това събрание беше комендантът Жан Плоабуш, прево16 на Париж, къс набит човек на около петдесет години, с намръщено лице, който не изглеждаше много доволен, че се намира тук. Той представляваше кралската власт и отговаряше за реда. Очите му шареха от тълпата към капитана на стрелците и от капитана към архиепископа на Санс.
16
Думата „прево“ (преведена с комендант) означавала кралски служител, който обединявал в ръцете си службите, разделени днес между префектите, началниците на войсковите поделения, дивизионните комисари, данъчните агенти и чиновниците по регистрацията. Понятно е, че не са се ползували със симпатии. Но по онова време в някои области те започнали вече да разделят функциите си с данъчните бирници.