— Братя, братя — мотолевеше главният надзорник, — добре ли чух? Няма да ни убият! Помилват ни!
Очите му се пълнеха със сълзи, а беззъбата уста се разтваряше, сякаш се смееше. Тази отвратителна радост отприщи пороя. Внезапно от горния край на стълбата се разнесе глас:
— Възразявам!
И този глас бе толкова мощен, че отначало никой не повярва, че излиза от устата на великия магистър.
— Възразявам срещу тая несправедлива присъда и твърдя, че престъпленията, в които ни обвиняват, са измислени.
Сякаш огромна въздишка разтърси тълпата. Съдът се раздвижи. Кардиналите се спогледаха като гръмнати. Никой не очакваше такова нещо. Жан дьо Марини скочи от мястото си. Свършено беше с мързеливите пози, лицето му беше бледо, той трепереше от ярост.
— Лъжете! — извика архиепископът. — Вие сте признали при следствието.
Стрелците инстинктивно се сгъстиха, очаквайки заповед.
— Виновен съм само дето се поддадох на вашите ласкателства, заплахи и мъчения. Заявявам пред бога, който ни слуша, че орденът е свят и непорочен.
И като че ли бог наистина го чу, защото гласът на великия магистър, отправен към вътрешността на катедралата, се отрази в сводовете и се върна като ехо, сякаш друг, по-дълбок глас, някъде от дъното на черквата повтаряше всяка дума.
— Вие сте признали содомията! — заяви Жан дьо Марини.
— При изтезания! — отвърна Моле.
„… при изтезания…“ — отекна гласът, който сякаш идеше от дарохранителницата.
— Изповядвали сте ерес!
— При изтезания!
„… при изтезания…“ — повтори дарохранителницата.
— Отричам всичко! — рече великият магистър. „… всичко…“ — отвърна с тътнеж цялата катедрала.
Нов събеседник се намеси в тоя странен диалог. Жофроа дьо Шарне също се нахвърли върху архиепископа на Санс — Злоупотребиха с нашата омаломощеност, станахме жертва на интригите и лъжливите ви обещания. Вашата омраза и вашата отмъстителност ни погубват. Но аз също заявявам пред бога: ние сме невинни и ония, които говорят друго, лъжат.
Тогава монасите, застанали зад съда, се развикаха:
— Еретици! На кладата! На кладата еретиците!
Но ругатните им не произведоха желаното въздействие. Тласкано от благородно негодувание, което често го насочва към помощ на смелия нещастник, болшинството от народа взе страната на тамплиерите.
Започнаха да сочат юмруци на съдиите. По всички краища на площада станаха сбивания. От прозорците се развикаха. Замириса на бунт.
По заповед на Ален дьо Парей половината от стрелците се уловиха за ръце и образуваха кордон, за да спрат натиска на тълпата, а другата половина с насочени копия застанаха насреща.
Кралските сержанти удряха слепешката когото сварят с тояги, украсени с кралската лилия. Кафезите с птиците се прекатуриха и крясъците на стъпканите кокошки се смесиха с виковете на хората.
Всички съдии станаха прави. Жан дьо Марини се сговаряше с парижкия комендант.
— Каквото и да е, монсеньор, решете каквото и да е, само не оставяйте нещата така — настояваше комендантът. — Ще пометат всинца ни. Вие не познавате парижаните, когато се разбунтуват.
Жан дьо Марини вдигна епископския си жезъл в знак, че ще говори. Но никой не искаше да го слуша. Обсипваха го с ругатни.
— Мъчител! Лъжеепископ! Господ ще те накаже!
— Говорете, монсеньор, говорете! — викаше комендантът.
Боеше се не само за поста си, но и за кожата си. Спомни си бунтовете през 1306 година, когато къщите на заможните граждани бяха оплячкосани.
— Двама от осъдените са обявени за еретици! — опита се напразно да надвика шума архиепископът. — Те са се отдали на своята ерес, отхвърлили са църковното правосъдие; църквата също ги отхвърля и ги предава на кралския съд.
Думите му се изгубиха във врявата. После целият съд, като стадо подплашени токачки, се прибра в Света Богородица, чиито врати тутакси се затвориха.
Комендантът даде знак на Ален дьо Парей и група стрелци се втурнаха към стъпалата. Докараха каруцата и набутаха вътре осъдените, като ги удряха с дръжките на копията. Те се подчиниха с пълно смирение. Великият магистър и нормандският надзорник се чувствуваха изтощени, но уталожени. Бяха постигнали най-сетне душевен покой. Другите двама не разбраха почти нищо.
Стрелците пробиваха път за колата, а в това време прево Плоабуш даваше нареждане на сержантите си да разчистят колкото може по-скоро площада. Той се въртеше на всички страни съвсем объркан.
— Отведете затворниците в Тампл — извика той на Ален дьо Парей, — а аз отивам да докладвам на краля.