— Госпожо, госпожо! — извика тя. — Той проговори!
— Наистина ли, госпожо? — отвърна кралицата. — И какво каза?
— Удари по масата и продума: „Искам!“ Върху красивото Изабелино лице се появи изражение на гордост.
— Доведете ми го! — рече тя.
Леди Мортимър изтича навън и след миг се върна, носейки румено, охранено дете на петнадесет месеца, което остави в краката на кралицата. Червената му рокличка, извезана със злато, изглеждаше твърде тежка за такова малко създание.
— Значи, месир4, сине мой, вие сте казали „искам“ — наведе се Изабел да го помилва по бузката. — Доволна съм, че тази е първата ви дума: това е царска дума.
Детето се усмихваше и клатеше главичка.
— И по какъв повод го каза? — попита кралицата.
— Защото не му давах едно парче сухар — отговори леди Мортимър.
По лицето на Изабел пробяга усмивка.
— Щом е проговорил — рече тя, — искам да не бъде насърчаван да бръщолеви глупости по детски, както обикновено се постъпва с децата. Не е важно дали ще каже „тате“ или „мама“, предпочитам да знае думите „крал“и „кралица“.
В гласа й звучеше голяма вродена властност.
— Вие знаете, драга, кое ме накара да ви избера за възпитателка на моя син. Племенница сте по втора линия на месир Жоанвил Велики, който е бил на кръстоносния поход заедно с моя прадядо монсеньор Луи Светя. Вие ще съумеете да внушите на това дете, че то е колкото англичанин, толкова и французин.
Лели Мортимър се поклони. В това време първата френска придворна се върна и доложи, че монсеньор граф Робер д’Артоа е пристигнал.
Кралицата изправи гръб, облегна се на стола и скръсти ръце на гърдите си в позата на идол. Въпреки старанията си да изглежда винаги царствена, младежкият й вид не се губеше.
Стокилограмови стъпки разтресоха пода. Мъжът, който влезе, беше близо два метра висок, с бедра, прилични на дъбови дънери и юмруци като боздугани. По червените му ботуши от кордовска кожа личеше непочистена кал. С наметалото, което висеше на раменете му, можеше да се покрие цяло легло. Стигаше само да окачи един къс меч на пояса си, за да заприлича на човек, тръгнал на война. При появата му всичко около него започваше да изглежда дребно, крехко, трошливо. Имаше кръгла брадичка, къс нос, широки челюсти и здрав стомах. Нужен му беше повече въздух за дишане, отколкото на другите хора. Тоя великан беше на двадесет и седем години, но възрастта му се губеше в мускулатурата и всеки лесно би му дал десетина години повече.
Приближавайки се към кралицата, графът свали ръкавиците си, после коленичи с изненадваща за такъв исполин пъргавина и стана още преди тя да успее да му разреши това.
— И тъй, месир братовчеде мой — заговори Изабел, — добре ли пътувахте по море?
— Отвратително, госпожо, ужасно — отвърна Робер д’Артоа. — Една буря — да си повърнеш червата и душата! Мислех, че е настъпил последният ми час, дори започнах да изповядвам греховете си. Добре, че са много, та още не бях изредил половината, и пристигнахме. Имам достатъчно и за връщане.
Той се разсмя тъй, че стъклата потрепераха.
— Ей богу, по ми приляга да препускам по земята, отколкото да кръстосвам по солената вода. И ако не беше обичта ми към вас, госпожо братовчедке, и неотложните работи, които имам да ви съобщавам…
— Позволете да завърша думата си, братовчеде — прекъсна го Изабел.
Тя посочи детето:
— Синът ми днес проговори.
После се обърна към леди Мортимър:
— Желая той да усвои имената на всичките си родственици и нека знае, че дядо му е Филип, хубавият крал на Франция. Почнете да казвате пред него „Отче наш“и „Пресвета Богородице“, а също така и молитвата на монсеньор Луи Свети. Тия неща трябва да се утвърдят в сърцето му, преди дори да ги е схванал с ума си.
Тя беше доволна, че можа да покаже на своя роднина, самият той потомък на един от братята на Луи Свети, как бди за възпитанието на сина си.
— Добро възпитание ще дадете на тоя младенец — рече Робер д’Артоа.
— Никога не е рано за науката да царуваш — отговори Изабел.
Детето се опитваше да ходи със залитащите, несигурни стъпки на бебетата.
— Нима и ние сме били такива? — рече д’Артоа.
— Като ви гледа човек, трудно би повярвал, братовчеде — засмя се кралицата.
Оглеждайки Робер д’Артоа, тя си помисли за миг какви ли чувства е изпитвала дребната, невзрачна женица, която беше заченала тая човешка крепост. После отмести поглед към сина си.
Детето се движеше с протегнати ръчички към огнището, сякаш искаше да улови в мъничката си шепичка пламъка. Робер д’Артоа му препречи пътя с крака си. Малкият принц никак не се изплаши, а хвана червения ботуш, който той едва можеше да обгърне, и го възседна. Като вдигаше и сваляше крака си, великанът започна да люлее детето, което се смееше, възхитено от тази неочаквана игра.