По израза на лицето й Филип би могъл да разбере, ако не беше заслепен от яда си, че поне откъм тая страна няма защо да се тревожи.
— А пък аз ще отида в публичния дом — добави той.
— Много добре! — каза Маргьорит — Ще ми разправите после как го правят ония момичета. Ще ми бъде приятно.
Погледът й светна; тя подигравателно облизваше устни с върха на езика си.
„Мръсница! Мръсница! Мръсница!“ — помисли Филип. Не знаеше как да я нападне, по нея всичко се плъзгаше като вода по стъкло.
Тя се приближи до една отворена кутия и извади оттам някаква кесия, която Филип не беше виждал.
— Ще ми стои чудесно — говореше Маргьорит, като нанизваше колана в гайките пред едно голямо калаено огледало и слагаше кесията на кръста си.
— Подари ми я…
Тя понечи да каже чистосърдечно истината, но като видя как е настръхнал, изпълнен с подозрения, не можа да се въздържи да не се позабавлява с него.
— Подари ми я… един.
— Кой?
— Отгатнете.
— Наварският крал?
— Съпругът ми не е толкова щедър.
— Тогава кой?
— Познайте.
— Искам да зная, имам право да зная — увлече се Филип. — Това е мъжки подарък, от богат мъж, от влюбен мъж, защото има основание да бъде влюбен, предполагам.
Маргьорит продължаваше да се разглежда в огледалото, туряше кесията на едното си бедро, после на другото, после насред колана и при тези поклащания подплатената с кожи роба ту откриваше, ту закриваше крака й.
— Монсеньор д’Артоа — подхвърли Филип.
— О, какъв лош вкус ми приписвате, месир! — възкликна тя. — Тоя дебелак, който винаги дъхти на дивеч…
— Тогава сир дьо Фиен, той се увърта около вас, както и около всички жени.
Маргьорит наклони глава настрани.
— Сир дьо Фиен ли? — рече тя замислено. — Не съм забелязала, че се интересува от мене. Но щом казвате… благодаря, че ме уведомихте.
— Аз все пак ще узная.
Тя искаше да добави: „Ще се сетите може би за английския“, но я прекъсна госпожа Коменж, която влезе, водейки пред себе си принцеса Жана. Тригодишното момиченце пристъпяше бавно в тежката си, обшита с бисери рокличка. На майка си приличаше само по кръглото изпъкнало чело, което издаваше упоритост. Но беше русичко, с дребно носле, дълги клепки над светли очи и можеше да бъде както от Филип, така и от Наварския крал. И в това отношение Филип никога не можа да узнае истината, а Маргьорит беше твърде хитра, за да се издаде по този толкова важен въпрос.
Колчем видеше детето, Филип се питаше: „Дали е мое?“ Припомняше си дати, търсеше признаци. И си мислеше, че по-късно ще се покланя ниско пред една принцеса, която може би е негова дъщеря, и не беше чудно да я види възкачена на двата престола — наварския и френския, тъй като Луи и Маргьорит засега нямаха друго потомство.
Маргьорит вдигна на ръце малката Жана, целуна я по челото, установи, че има свеж вид и я върна на придворната с думите:
— Ето, целунах я. Можете да я отведете.
В очите на госпожа Коменж ясно се четеше, че няма да се остави да я измамят. „Трябва да се отърва от тази вдовица“ — помисли си Маргьорит.
Влезе друга придворна и попита тук ли е Наварският крал.
— По това време обикновено не е при мен — отговори Маргьорит.
— Защото го търсим из целия замък; кралят го вика.
— Известно ли ви е по каква причина?
— Доколкото разбрах, госпожо, тамплиерите са отхвърлили присъдата. Край черквата Света Богородица народът се вълнува, стражата е подсилена навсякъде. Кралят свика съвета…
Маргьорит и Филип се спогледаха. Една и съща мисъл им мина през ума — съвсем чужда на държавните дела. Възможно е събитията да принудят Луи Наварски да прекара част от нощта в кралския палат.
— Може би денят няма да завърши, както се очакваше — рече Филип.
Маргьорит го погледна и реши, че достатъчно го е измъчила. Той беше станал отново почтителен и сдържан, но очите му просеха щастие. Тя се трогна и го пожела.
— Възможно е, месир.
Съгласието помежду им бе възстановено. Тя взе хартията, върху която бе написала „предпазливо“, и я хвърли в огъня.
— Това писмо не струва. После ще изпратя друго на графиня дьо Поатие. Надявам се, че ще мога да й съобщя нещо по-приятно. Сбогом, месир.
Когато излезе от замъка Нел, Филип д’Оне не беше вече същият човек. Една само обнадеждваща дума и доверието му в любимата, в самия него, в целия живот се възвърна, денят му се струваше лъчезарен. „Не ме е разлюбила. Аз съм несправедлив към нея“ — мислеше той.
В помещението на охраната се сблъска с Робер д’Артоа. Човек би рекъл, че великанът следва младия щитоносец по петите. Но не беше така. Д’Артоа в момента имаше други грижи.