Готие д’Оне беше двадесетина месеца по-голям от брат си Филип, с когото много си приличаше, само че беше по-нисък, по-набит и по-рус. Имаше едър врат, розови бузи и гледаше на живота весело, а не като Филип, който ту се терзаеше, ту се възторгваше от безумна страст. Беше женен, и то добре, за една Монморанси, от която имаше вече три деца.
— Все се чудя — каза той, като грееше ръцете си — защо Бланш ме взе за любовник и въобще за какво й е любовник. За Маргьорит е лесно обяснимо. Стига човек да види Вироглавия с неговия идиотски поглед и с хлътналите му гърди, а после да погледне и теб отстрани, и веднага би разбрал. А освен това, нали знаем…
Той намекваше за тайни на брачното ложе, за любовната немощ на младия Наварски крал и за глухата вражда между съпрузите.
— Но никак не разбирам Бланш — подзе Готие. — Мъжът й е хубав, много по-хубав от мен… Не, братко, не отричай. Карл е по-хубав, съвсем прилича на крал Филип. Обича Бланш и мисля, че каквото и да ми разправя, и тя го обича. Тогава защо? Аз се наслаждавам на успеха си, но не му виждам основанието. Не е ли само защото Бланш не иска да остане по-назад от братовчедка си?
Разнесоха се леки стъпки и шепот откъм галерията, която свързваше кулата със замъка, и двете принцеси влязоха.
Филип се спусна към Маргьорит, но изведнаж се спря; на колана на любовницата си забеляза кесията, която толкова беше го раздразнила сутринта.
— Какво ти е, красавецо мой? — попита Маргьорит с протегнати ръце, като му подаваше устните си. — Не си ли щастлив?
— Щастлив съм, госпожо — отвърна той сухо.
— Какво става пак? Каква нова муха…
— Това… за да ме дразниш ли? — Филип посочи кесията.
Тя се засмя сърдечно.
— Колко си глупавичък, колко си ревнив и как ми се харесваш! Не разбра ли, че се пошегувах? Та аз ще ти я подаря тази кесия, ако това може да те успокои.
И тя бързо откачи кесията от колана си. Филип направи движение на отказ.
— Гледайте го тоя лудньо как кипва само от една думичка.
И като правеше гласа си дебел, тя започна да представя ядосания Филип.
— Това е някой мъж! Кой е този мъж! Искам да го знам!… Робер д’Артоа… сир дьо Фиен…
И отново се понесе нейният хубав, кръшен смях.
— Една роднина ми я изпрати, невернико, щом като искаш да знаеш всичко — подзе тя. — И Бланш получи същата, и Жана. Ако беше любовен подарък, щях ли да ти я предложа? Сега вече тя е любовен дар, но за теб.
Засрамен, но и доволен, Филип д’Оне разглеждаше с възхищение кесията, която Маргьорит му тикна в ръцете насила.
Маргьорит се обърна към братовчедка си:
— Бланш, покажи твоята кесия на Филип. Аз му дадох моята.
И пошушна на ухото на Филип:
— Бас държа, че след малко и твоят брат ще получи същия подарък.
Бланш вече лежеше на ниското легло и Готие, коленичил до нея, покриваше с целувки шията и ръцете й. Тя се полуизправи и с глас, малко отмалял от копнеж по предстоящата наслада, каза:
— Не е ли твърде неблагоразумно това, което правиш, Маргьорит?
— Съвсем не — отговори Маргьорит. — Никой не знае, пък и ние не сме ги още носили. Ще трябва само да предупредим Жана. Освен това да подариш кесия не е ли най-доброто средство да се отблагодариш на милите благородници за тяхната любезност?
— Тогава и аз не искам моят хубав любим да бъде по-малко обичан и по-малко гиздав от твоя.
Тя също откачи кесията си, която Готие прие без усилие и стеснение, тъй като брат му беше вече взел своята.
Маргьорит хвърли към Филип поглед, който означаваше: „Не ти ли казах?“ Филип й се усмихна. Не можеше никога нито да предвиди постъпките й, нито да я разбере. Това ли беше същата жена, която сутринта го накара с жестокостта, с кокетството, с вероломството си да обезумее от ревност, а сега му правеше подарък за двадесет ливри и стоеше в прегръдките му покорна, нежна, тръпнеща?
— Струва ми се, че те обичам така силно само защото не те разбирам — пошепна той.
Никакъв друг комплимент не можеше толкова да поласкае Маргьорит, както този.
Тя с благодарност свря лицето си в шията му, но изведнъж се отдръпна, ослуша се и извика:
— Чуваш ли? Тамплиерите… Водят ги на кладата. Очите й блеснаха, лицето й се оживи от нечисто любопитство, тя повлече Филип към прозореца — висока бойница, издълбана напреко в дебелата стена — и отвори тясното стъкло.
В стаята нахлу шумната глъчка на тълпата.
— Бланш, Готие, елате да видите! — извика Маргьорит.
Но Бланш простена блажено:
— О, не, не мърдам оттук; много ми е хубаво! Отдавна между двете принцеси и техните любовници беше изчезнал всякакъв свян; те бяха свикнали да се отдават на страстта си, без да се крият едни от други. И ако Бланш понякога отвръщаше очи и прикриваше голотата си в някой тъмен ъгъл, то Маргьорит, напротив — изпитваше по-голямо удоволствие, когато гледаше как се любят другите и когато излагаше на показ своята любовна игра.