— А, месир Едуард — рече д’Артоа, — дали ще посмея някой ден, когато станете могъщ господар, да ви припомня, че съм ви оставял да възсядате ботуша ми?
— Ще можете, братовчеде, ще можете, стига да сте все така верен наш приятел… Сега го отведете — обърна се Изабел към придворната дама.
— Хайде, благоволете да се върнете на земята, месир — рече д’Артоа, като си свали крака.
Французойките се оттеглиха в съседната стая с детето, което, ако съдбата следваше естествения си ход, щеше да стане един ден крал на Англия.
Д’Артоа изчака един миг.
— И тъй, госпожо — заговори той, — в допълнение на уроците си към вашия син можете да му кажете, че внучката на Луи Свети, Маргьорит Бургундска, кралица Наварска и бъдеща кралица на Франция, е на път да получи от народа си прозвището Маргьорит Курвата.
— Наистина ли? — възкликна Изабел. — Значи, онова, което предполагахме, излезе вярно.
— Да, братовчедке. И не само за Маргьорита, но и за другите ви две снахи.
— Жана и Бланш?…
— За Бланш съм сигурен. За Жана обаче…
Робер д’Артоа направи неопределено движение с грамадното си ръчище.
— По-хитра е от другите, но имам всички основания да смятам и нея за фльорца и половина.
Той пристъпи три крачки, изпъчи се предизвикателно и заяви:
— И тримата ви братя са рогоносци, госпожо, рогоносци като най-прости селяндури.
Бузите на кралицата пламнаха. Тя се надигна от стола си:
— Ако това, което ми съобщавате, е вярно, няма да го премълча. Не ще търпя такъв позор — семейството ми да става за посмешище.
— Френските барони също няма да го търпят, бъдете сигурна.
— Знаете ли имена, имате ли доказателства? Д’Артоа въздъхна дълбоко:
— Когато миналото лято дойдохте във Франция с месир вашия съпруг за празненствата, на които имах честта да бъда провъзгласен за рицар заедно с братята ви… защото, нали знаете, безплатните отличия лесно се дават… тогава ви доверих моите подозрения и вие споделихте с мен вашите. Поискахте от мен да следя и да ви уведомя. Аз съм ваш съюзник: извърших първото и съм дошъл да свърша и второто.
— Е? И какво узнахте? — попита нетърпеливо Изабел.
— Най-напред, че някои скъпоценности от касетката на милата ви снаха Маргьорит изчезват. А когато една жена се освобождава скришом от скъпоценностите си, то е или за да ги подари на любовник, или за да подкупи съучастник. Измяната й е ясна, не намирате ли?
— Тя може да заяви, че ги е дала като дарение на църквата.
— Не винаги. Ако например една брошка е била заменена у някой ломбардски търговец срещу дамаскинска кама…
— А вие открихте ли на чий колан виси тази кама?
— За съжаление не — отвърна д’Артоа. — Мъчих се, но загубих дирята. Нашите хубавици са хитри. По-хитри са от елените из моите гори в Конш, които тъй умело прикриват следите си и заблуждават ловеца.
По лицето на Изабел се изписа разочарование. Робер д’Артоа разбра какво се готви да каже кралицата и вдигна ръце.
— Чакайте, чакайте — извика той. — Аз съм добър ловец и рядко изтървам дивеча. Благочестивата, чистата, целомъдрената Маргьорит си е обзавела гнезденце в старата кула на двореца Нел, за да може, според думите и, да се оттегля за молитствуване. Но изглежда, че молитствува само в нощите, когато брат ви Луи Наварски отсъствува. Пък и светлината тогава се вижда там твърде до късно. Братовчедка й Бланш, а понякога и Жана отиват да я посетят. Обиграни хитруши! Ако поискат сметна някоя от тях, лесно ще се измъкне: „Как? В какво ме обвинявате? Та аз бях с нея!“ Една виновна жена се брани лошо, но три сговорни курви са цяла твърдина. Само че, видите ли, в нощите, когато Луи го няма, а кулата Нел свети, по брега край кулата — там, където обикновено е пусто в тоя час — настава доста големичко оживление. Виждали са да излизат мъже не в монашески одежди и които, ако са отивали там за вечерня, би трябвало да минават през друга врата. В двореца мълчат, но народът започна да злослови, тъй като слугите плещят преди господарите…
Докато разказваше, графът се движеше, ръкомахаше, ходеше, тресеше пода и развяваше нашироко наметалото си. Изблиците на неговата преголяма мощ му служеха като изразно средство. Мъчеше се да убеди както с думи, така и с мускули; повличаше събеседника си в някаква вихрушка, а грубостта на езика му, съответствуваща напълно на външността му, придаваше на думите му някаква сурова искреност. Обаче вгледаше ли се по-внимателно, човек се запитваше дали цялото това суетене не е шмекерия на фокусник и игра на комедиант. В сивите очи на граф д’Артоа блестеше упорита, будна омраза. Младата кралица се стараеше да запази трезвост в разсъжденията.