Един монах вдигаше към лицата им разпятие и им отправяше последните увещания. Тълпата се смълча, за да чуе какво говори монахът.
— След малко ще се представите пред бога. Има още време да изповядате греховете си и да се покаете… Умолявам ви за последен път…
Осъдените стояха неподвижни горе на кладата между небето и земята, не отговаряха и само брадите им се развяваха от вятъра.
— Отказват да се изповядат, не се разкайват — се понесе шепот всред присъствуващите.
Тишината стана по-гъста, по-тягостна. Монахът беше коленичил пред кладата и четеше молитви на латински. Главният палач взе от ръцете на един от помощниците си запалената кълчищена факла и я завъртя няколко пъти, за да раздуха пламъка й. Едно дете заплака и се чу как изплющя шамар.
Ален дьо Парей се обърна към кралската ложа в очакване на заповед; всички глави, всички погледи се насочиха също нататък. И всички затаиха дъх.
Крал Филип стоеше прав зад перилата на ложата заедно с членовете на своя съвет, наредени от двете му страни, и под светлината на факлите групата изглеждаше като барелеф, издялан в стената на кулата.
Осъдените също бяха вдигнали очи към ложата. Погледите на краля и на великия магистър се срещнаха, измериха се, приковаха се един в друг и се задържаха така. Никой не можеше да отгатне какви мисли, какви чувства, какви спомени се криеха зад челата на двамата врагове. Но тълпата истинктивно долови, че при мълчаливото сблъскване на тези земни господари — единият всевластен в настоящето, другият — в миналото, предстои да се разиграе нещо величествено, ужасно, нещо свръхестествено.
Дали най-сетне великият магистър на Тамплиерския орден ще се смири и ще поиска милост? И дали крал Филип Хубави няма в последния момент да прояви някакво милосърдие и да помилва осъдените?
Кралят махна с ръка и на пръста му блесна пръстен. Ален дьо Парей повтори движението по посока на палача и палачът мушна главнята в съчките. Огромна въздишка се изтръгна от хиляди гърди, въздишка, в която се смесваха облекчение и ужас, смътна радост и страх, отврата и наслаждение.
Някои жени ревнаха, деца криеха глави в полите на майките си. Един мъжки глас изохка:
— Казвах ти да не идваш!
Димът се вдигна на гъсти кълба и вятърът го понесе към ложата.
Монсеньор дьо Валоа се закашля, като се стараеше кашлицата му да не остане незабелязана. Той се дръпна назад между Ногаре и Марини и измърмори:
— Ако така върви, ще се задушим, преди вашите тамплиери да изгорят. Да бяхте поръчали поне да докарат сухи дърва.
Никой не отвърна на забележката му. Ногаре стоеше напрегнат и с пламнали очи лакомо се опиваше от победата си. Тази клада беше плод на седемгодишна борба, изтощителни пътувания, хиляди думи, изречени, за да убеди, хиляди страници, написани, за да докаже. „Хайде, печете се, горете! — мислеше той. — Достатъчно сте ми пакостили. Правото беше на моя страна и вие сте победени.“ Ангьоран дьо Марини подражаваше в държанието си на краля — мъчеше се да остане равнодушен и да гледа на екзекуцията като на държавна необходимост. „Налагаше се, налагаше се“, повтаряше си той. Но като гледаше как умират хора, не можеше да не помисли за смъртта, и то за своята смърт. Двамата осъдени престанаха да бъдат най-сетне отвлечено политическо понятие.
Юг дьо Бувил скришно се молеше.
Вятърът се обърна и димът, който се сгъстяваше и издигаше със страшна бързина, забули осъдените и почти ги скри от очите на зрителите. Чуваше се само как на коловете двамата старци кашлят и хълцат.
Луи Наварски започна да се смее глупашки и да търка зачервените си очи.
Брат му Шарл, най-малкият от кралските синове, извърна глава. Очевидно зрелището го измъчваше. Той беше на двадесет години, тънък, рус, розов, и онези, които знаеха баща му на младини, казваха, че поразително му прилича, само че не е така як, така внушителен като него и представлява бледо копие на оригинала. Прилика имаше, но липсваше твърдостта, липсваха също и духовните дарби.
— Виждам, че у вас, в кулата Нел, свети — рече той полугласно на Луи.
— Сигурно пазачите. И те искат да си оплакнат очите.
— На драго сърце бих им отстъпил мястото си — промълви Шарл.
— Как? Не се ли забавляваш, като гледаш как се пече кръстникът на Изабел? — учуди се Луи Наварски.
— Вярно, месир Жак беше кръстник на сестра ни…
— Луи, млъкнете! — обади се кралят.
За да разсее неразположението си, младият принц Шарл се помъчи да изпълни мислите си с приятни неща. Започна да мисли за своята жена Бланш, представи си чудесната усмивка на Бланш, леката прегръдка на Бланш, където след малко той ще потърси забрава от ужасното видение. Но не можа да отстрани един мъчителен спомен, спомена за двете деца, които Бланш му бе родила, но които умряха почти веднага след раждането си. Виждаше двете малки създания неподвижни в бродираните си пелени. Ще му дари ли съдбата други деца от Бланш, но които да живеят?