— Наистина ли, признавате ли това?
— Да — рече кралят. — Преди да ги изгоря, трябваше да заповядам да им изтръгнат езиците.
Той слезе от стълбата на кулата, последван от Ногаре, Марини и дьо Бувил, и се отправи към покоите си. Кладата вече сивееше, само някоя и друга искра още блясваше за миг и бързо угасваше. Ложата се изпълни с горчивата миризма на изгоряло месо.
— Вони — рече Луи Наварски. — Наистина много силно вони. Хайде да си вървим.
А младият принц Шарл се питаше ще стигнат ли прегръдките на Бланш, за да намери в тях забрава.
IX
НОЩНИТЕ СКИТНИЦИ
Братята д’Оне излязоха от кулата Нел и нерешително затъпкаха из калта, взирайки се с недоумение в тъмнината.
Техният лодкар беше изчезнал.
— Така си и предполагах — каза Филип. — Тоя лодкар никак не ми хареса. Трябваше да бъдем по-предпазливи.
— Прекалено много пари му дадох — отвърна Готие. — Тоя нехранимайко ще да си е направил сметката, че е изкарал надницата и е отишъл да гледа екзекуцията.
— Ако е така, добре ще е.
— А ти какво мислиш?
— Не зная… Тоя байно сам предложи да ни превози, като се вайкаше, че през целия ден не бил изкарал нищо. Казахме му да чака, той си отишъл.
— А какво можехме да направим? Нямахме избор. Той беше единствен.
— Именно — рече Филип. — Освен това много разпитваше.
Той се ослуша да долови шум на гребла, но освен плисъка на водата и разпиленият глъч на хората, които се прибираха по домовете си в Париж, нищо друго не се чуваше. Еврейският остров, наречен от този ден островът на тамплиерите, беше утихнал. Миризма на пушек се смесваше с блудкавия дъх на Сена.
— Не ни остава нищо друго, освен да се приберем пеш — рече Готие. — Ще се оплескаме до уши, но след голямото удоволствие това не е голяма беда.
И те тръгнаха покрай рова на кулата, като се държаха един друг, за да не се хлъзнат.
— Питам се от кого може да са ги получили — обади се внезапно Филип.
— Кое?
— Кесиите.
— Още ли мислиш за това? — отвърна Готие. — Мен, право да ти кажа, никак не ме интересува. Какво значение има произходът, щом подаръкът е приятен.
Говорейки, той пипаше кесията на колана си и усещаше под пръстите си изпъкналостта на скъпоценните камъни.
— Роднина… не може да бъде човек от двора — пак заговори Филип. — Маргьорит и Бланш не биха рискували някой да познае кесиите на нашите пояси. Освен ако… освен ако са ни излъгали, че са подарък, а всъщност да са ги платили от касетките си.
В този момент той беше готов да припише на Маргьорит всякакви душевни добродетели.
— Какво предпочиташ? — рече Готие. — Да знаеш или да имаш?
Изведнаж някой свирна наблизо. Те подскочиха и незабавно се хванаха за камите си. Срещата на това място в тоя час можеше да бъде само лоша среща.
— Кой е там? — извика Готие.
Чу се ново изсвирване и те дори не успяха да застанат в отбрана. Шестима мъже изникнаха в тъмнината и се нахвърлиха отгоре им. Трима нападнаха Филип и го залепиха до стената, като държаха ръцете, за да не може да си служи с оръжието. На останалите трима не им провървя толкова с Готие, който тръшна на земята единия от нападателите си, по-право нападателят сам падна, за да избегне удара на камата му. Но другите двама го склещиха и му заизвиваха ръката, за да го принудят да изпусне камата.
Филип усети, че се опитват да му отнемат кесията.
Да викат за помощ, беше невъзможно. Помощ можеше да дойде само от кулата Нел. Двамата братя съобразиха моментално, че трябва да мълчат и да гледат сами да се измъкнат или пък да загинат.
Опрян на стената, Филип се бранеше яростно. Не искаше да му задигнат кесията. Този предмет изведнаж бе станал за него най-скъпото притежание и за да го запази, нямаше да се спре пред нищо. Готие проявяваше повече склонност към преговори. Нека ги оберат, но да ги оставят живи. Само че не се знаеше дали след като ги оберат, няма да ги убият и да хвърлят труповете им в Сена.
Внезапна някаква нова сянка изплува от тъмнината и един от нападателите извика:
— Пазете се, другари, пазете се! Новопристигналият беше се намесил в борбата и един къс меч блесна в мрака.
— Ах, нехранимайковци, обесници, тъпаци! — развика се той с мощен глас и започна да сипе удари наляво и надясно.
Крадците се разпръснаха като мухи, но той докопа един, улови го за врата и го блъсна в стената. Цялата банда се изпари незабавно и шумът от бягащи крака заглъхна край рова. Настъпи тишина.
Филип д’Оне пристъпи към брат си запъхтян.
— Ранен ли си? — попита той.
— Не — отвърна Готие, като едва си поемаше дъх и разтъркваше рамото си. — А ти?