Той се разхождаше нашир и надлъж из стаята и подът, мебелите, предметите се люлееха под стъпките му.
— И вие ли ще разкриете срама? Ще отидете при краля…
— О не, месер, не аз. Мен няма да ме слушат. Друг някой, с много повече тежест… но който не е във Франция. И тъкмо това е второто нещо, което ще ви поискам. Трябва ми сигурен човек, но не много известен; ще го изпратя в Англия да занесе едно писмо.
— На кого, монсеньор?
— На кралица Изабел.
— Брей! Я гледай! — измърмори банкерът. После настъпи мълчание, само шумът от улицата го нарушаваше.
— Вярно е, че кралица Изабел не изглежда много привързана към снахите си — издума най-сетне Толомей, комуто не беше нужно повече, за да схване целия заговор на д’Артоа. — Вие сте неин голям приятел и мисля, че наскоро ходихте там.
— Върнах се миналата седмица и бързо свърших работата си.
— А защо не изпратите при госпожа Изабел ваш човек или куриер на монсеньор дьо Валоа?
— В нашата страна, където всеки следи всекиго, моите хора са известни, тези на монсеньор дьо Валоа също. Това по-скоро би ми объркало работата. Мисля, че някой търговец, но такъв, комуто можеш да се довериш, ще подхожда повече. Вие имате хора, които пътуват по вашите работи… Впрочем писмото няма да съдържа нещо, което би причинило неприятности на приносителя…
Толомей погледна великана в очите, помисли малко, после разклати бронзовото си звънче.
— Ще се опитам да ви услужа още веднаж — рече той. Завесата се дръпна и се появи същият младеж, който беше изпратил архиепископа. Банкерът го представи.
— Гучио Балиони, мой племенник, наскоро пристигнал от Сиена. Не вярвам комендантът и сержантите на Марини да го знаят вече… Макар че вчера сутринта той се отличи като голям храбрец пред краля на Франция… — добави Толомей полугласно, гледайки младежа с престорена строгост. — Как го намирате?
Робер д’Артоа разглеждаше Гучио.
— Хубаво момче — засмя се той. — Хубаво телосложение, жилави крака, тънка талия, очи на трубадур. Него ли ще изпратите, месер Толомей?
— Той е моята дясна ръка — рече банкерът, — аз, само че не толкова дебел и по-млад, бях като него, представете си, но единствен аз си спомням за това.
— Ако го зърне крал Едуард, както не си поплюва, има голяма опасност да не се върне.
При тия думи великанът избухна в гръмък смях, към който се присъединиха вуйчото и племенникът.
— Гучио — каза Толомей, — ти ще видиш Англия. Утре призори ще тръгнеш. Ще отидеш в Лондон при братовчеда Албизи…
— Албизи ли? Това име ми е известно — прекъсна го д’Артоа. — А, да, това е доставчикът на кралица Изабел…
— Виждате ли, монсеньор?… И така, отиваш при Албизи и оттам с негова помощ ще отидеш в двореца Вестмутие, за да предадеш на кралицата, лично на нея, писмото, което Монсеньорът ще напише. После ще ти кажа по-подробно какво трябва да правиш.
— Предпочитам да диктувам — каза д’Артоа, — по-добре боравя с копието, отколкото с проклетите ви гъши пера.
Толомей си помисли: „Пък е и предпазлив, дяволът, не иска да остави следи.“ — Както обичате, монсеньор. Слушам ви.
И той лично написа под диктовка следното писмо:
„Госпожо,
Нещата, за които се догадихме, се оказаха верни и по-срамни, отколкото ги мислехме. Зная кои са лицата и така добре съм ги разкрил, че няма да се изплъзнат, само трябва да побързаме. Но само вие имате достатъчно власт да свършите работата, на която разчитаме, и с идването си да турите край на толкова низост, която много черни честта на роднините ви. Нямам друго желание, освен да бъда изцяло ваш слуга духом и тялом.“ — Подписът ви, монсеньор? — рече Толомей.
— Ето го — отвърна д’Артоа, като извади от кесията си голям сребърен пръстен и го подаде на младежа. На палеца му имаше също такъв, само че златен.
— Ще дадеш това на госпожа Изабел, тя ще разбере, но сигурен ли си, трубадуре, че ще издействуваш аудиенция, щом пристигнеш?
— Ба, монсеньор — каза Толомей. — Ние сме доста добре поставени пред английските владетели. Когато крал Едуард дойде миналата година с кралица Изабел, той взе назаем от нашите компании двадесет хиляди ливри, които ние събрахме помежду си, за да му ги дадем. Още не ни ги е върнал.
— И той ли?? — извика д’Артоа. — Е, банкерино, ами оная… първата работа, за която говорихме?
— Ех, на вас никога не мога да откажа, монсеньор! — рече Толомей, като въздъхна.
И той извади от раклата си една торбичка, която предаде на д’Артоа с думите:
— Петстотин ливри. Само толкова мога. Ще го минем на сметката ви, както и пътуването на пратеника.