„Сигурно ще умра — мислеше си Гучио. — Колко е глупаво да загинеш по тоя начин, на моята възраст, погълнат от морето. Никога вече не ще видя нито Париж, нито Сиена, нито близките си, никога няма да видя пак слънцето. Да бях почакал ден-два в Кале! Каква глупост! Но ако се измъкна, кълна се в Мадоната, оставам в Лондон; ще стана хамалин, слуга, какъвто и да е, но кракът ми вече не стъпва на кораб.“ Накрая момъкът обгърна с две ръце голямата мачта, коленичи в тъмното, вкопчи се в нея и треперещ, с разстроен стомах, с мокри дрехи зачака своя край, като обещаваше дарове на „Санта Мария деле Неви“, на „Санта Мария дела Скала“, на „Санта Мария деле Серви“, на „Санта Мария деле Кармине“, кажи-речи, на всички черкви в Сиена, които знаеше.
Призори бурята утихна. Изнемощелият Гучио се огледа: сандъци, платна, брезенти, котви и въжета се трупаха в неописуем безпорядък; в дъното на кораба, под разместените подови дъски, се плискаше вода.
Капакът към палубата се отвори и един груб глас извика:
— Ей, синьоре, можахте ли да спите?
— Да спя ли? — отвърна Гучио, изпълнен със злоба. — Без малко щях да умра.
Хвърлиха му въже и му помогнаха да се качи на палубата. Лъхна го мразовит вятър и го накара да затрепери в мокрите си дрехи.
— Не можахте ли да ме предупредите, че ще има буря? — каза Гучио на стопанина.
— Ба, наистина, изкарахме тежка нощ. Но вие толкова бързате… И освен това за нас, знаете, това е нещо обикновено. Ей сега ще стигнем брега.
Стопанинът беше възрастен човек, здравеняк, с посивели коси. Гледаше Гучио малко насмешливо. И като посочи с ръка белезникавата линия, която се открояваше в мъглата, добави:
— Ето го Дувър.
Гучио въздъхна и се зави с плаща си:
— След колко време ще пристигнем? Човекът вдигна рамена:
— След два часа, не повече, тъй като вятърът духа от изток.
Трима моряци се бяха изтегнали на палубата, капнали от умора. Друг държеше кормилото и дъвчеше парче осолено месо, без да изпуща из очи носа на кораба и английския бряг.
Гучио седна до стария моряк на завет зад една малка дъсчена преграда, която спираше вятъра, и заспа въпреки светлината, студа и морското вълнение.
Когато се събуди, пристанището на Дувър разстилаше пред очите му четириъгълния си басейн и редиците ниски, грубо иззидани къщи, покрити с каменни плочи. Вдясно от пролива се издигаше жилището на шерифа, пазено от въоръжена стража. Кеят, задръстен от струпаните под навеси стоки, гъмжеше от шумна тълпа. Морският бриз разнасяше миризма на риба, на катран и на гнило дърво. Рибари носеха на рамо тежки гребла и влачеха мрежите си. Деца тътреха по каменната настилка торби, по-големи от тях.
Корабът влезе в пристанището със свалени платна.
Младостта бързо си възвръща сили и илюзии. Преодолените опасности само й придават повече самоувереност и я тласкат към нови приключения. На Гучио му стигаха два часа сън, за да забрави нощните си страхове. Дори беше склонен да си припише заслугата за измъкването от бурята — смяташе, че неговата щастлива звезда е помогнала. Прав на палубата, в поза на победител, сложил ръка върху един вързоп въжета, той гледаше с жадно любопитство как към него се приближава кралството на Изабел.
Писмото на Робер д’Артоа, пришито в дрехата му, както и сребърният пръстен, скрит в кожената чанта, му се струваше залог за голямо бъдеще. Ще проникне в интимния свят на властта, ще опознае крале и кралици, ще научи съдържанието на най-тайни споразумения. Опиянен, той летеше във времето, виждаше се вече като влиятелен посланик, доверено лице и съветник на земни властелини, пред които се прекланяха и найвисокопоставените лица, участвуваше в кралските съвети. Та нямаше ли за пример съотечествениците си Бичио и Мусчиато Гуарди, прочутите тоскански финансисти, наречени от французите Биш и Муш, които повече от десет години бяха ковчежници, посланици и довереници на суровия Филип IV Хубави? Той ще ги надмине и един ден ще се разказва историята на прочутия Гучио Балиони, който навлязъл в живота, като насмалко не съборил краля на Франция на ъгъла на една улица… Пристанищната глъчка вече му се струваше като възторжено приветствие.
Старият моряк прехвърли една дъска между кораба и кея. Гучио се разплати и стъпи на твърда земя. Тъй като не пренасяше стока, нямаше нужда да минава през „доилнята“, сиреч през митницата. Помоли първото срещнато момче да го отведе при местния ломбард.
Италианските банкери и търговци от онова време имаха собствена куриерска и преносна организация. Обединени в дружества на името на основателя си, те притежаваха агенции във всички главни градове и в пристанищата. Тези агенции бяха едновременно банкови клонове, кантори за частна поща и пътнически бюра.