Дувърският ломбард се числеше към дружеството Албизи. Той радостно посрещна племенника на шефа на дружество Толомей и го прие от хубаво по-хубаво. Гучио можа да се измие в дома му, подсушиха и изгладиха дрехите му. Размени френските златни монети с английски и докато му приготвяха коня, богато се нахрани. През време на яденето разказа за бурята и намери повод да се похвали.
Тук се намираше още един човек, пристигнал предишната вечер, на име Бокачио или Бокачо, който беше търговски пътник при дружество Барди. Той също идеше от Париж и в навечерието на тръгването си оттам бе присъствувал на изгарянето на Жак дьо Моле, със собствените си уши бе чул проклятието, та описа събитието със суха, погребална ирония, която допадна на италианските му сътрапезници. Този тридесетгодишен човек с умно, живо лице, с тънки устни гледаше така, сякаш се присмиваше на всичко. И тъй като пътуваше също за Лондон, решиха с Гучио да пътуват заедно.
Тръгнаха по пладне.
Спомняйки си съветите на вуйчо си, Гучио оставяше спътника си да говори, който впрочем само това и чакаше. Изглежда, че синьор Бокачо беше видял много неща. Ходил бе навред — в Сицилия, във Венеция, в Испания, във Фландрия, в Германия, чак до Ориента, и ловко беше се измъквал от множество приключения. Познаваше нравите във всички тия страни, имаше лично свое мнение за относителната стойност на религиите, презираше калугерите и ненавиждаше инквизицията. Интересуваше се също и от жените; даде да се разбере, че е имал доста връзки с тях и знае любопитни анекдоти за много жени — знатни и незнатни. Нямаше добро мнение за добродетелността им и говореше за тях с малко непристоен език, нещо, което накара Гучио да се замисли. Този синьор Бокачо беше свободомислещ ум и съвсем различен от обикновените хора.
— Ще ми се да опиша всичко това през свободното си време, цялата тая богата жътва от случки и мисли, които съм събрал през време на пътуванията си — рече той на Гучио.
— Защо не го направите, сеньор? — попита младежът.
Другият въздъхна, като да изповядваше съкровена мечта.
— Много е късно… На моята възраст не се става писател. Който се е занимавал с печелене на пари, като стане на тридесет години, не може вече да върши друго. Пък и ако напиша всичко, каквото зная, рискувам да бъда изгорен.
Това пътуване през зелените поля рамо до рамо с един толкова интересен другар очарова Гучио. Младежът вдишваше с наслада пролетния въздух, конските копита звъняха в ушите му като радостна песен и той състави отлично мнение за себе си, сякаш сам беше участвувал в приключенията на спътника си.
Вечерта спряха в една странноприемница. Нощувките при пътешествията предразполагат към откровени разговори. Както си пиеха край огъня кани с годал — силна бира, подправена с хвойна, чушки и пъпки от карамфил, — синьор Бокачо разказа на Гучио, че има любовница французойка, която му родила миналата година момче. Кръстили го Джовани.
— Казват, че извънбрачните деца са по-будни и поздрави от другите — забеляза поучително Гучио, който си служеше с някои банални фрази, за да поддържа разговора.
— Сигурно господ ги дарява с душевни и телесни сили, за да ги обезщети срещу липсата на наследство и уважение — отвърна синьор Бокачо.
— Вашият син, във всеки случай, ще има баща, от когото ще може да научи много нещо.
— Стига да не се сърди на баща си, че му е дал живот всред такива лоши условия — отговори пътникът на Барда.
Преспаха в една стая и призори поеха отново на път. По земята още се влачеше мъгла. Синьор Бокачо мълчеше, не обичаше да става рано.
Беше хладно и скоро небето се проясни. Гучио виждаше местност, чиято прелест го възхищаваше. Дърветата бяха още голи, но във въздуха се усещаше мирис на мъзга, по земята се зеленееше свежа, нежна трева. Нивите и хълмовете бяха пресечени на много места от плетища. Осеяната с горички вълнообразна долина, синкавозеленият блясък на рекатаТемза, която се откри от един склон, кучешката глутница през ливадите, следвана от ездачи — всичко пленяваше Гучио. „Хубаво кралство има кралица Изабел“ — мислеше си той.
Колкото повече път изминаваха, толкова повече тази кралица изпълваше мислите му. След като завърши мисията си, защо да не опита да й се хареса? В историята на кралете и на кралствата имаше много примери на още по-удивителни случаи. „Като е кралица, да не би да не е жена! На двадесет и две години е и съпругът й не я обича. Английските благородници сигурно не смеят да я ухажват, за да не разсърдят краля. А пък аз пристигам отдалеч, аз съм таен пратеник, и за да дойда, трябваше храбро да се боря с бурята… коленича, размахвам широко шапка за поздрав, целувам края на роклята й…“И той вече стъкмяваше фразите, с които ще постави сърцето си в служба на младата руса владетелка… „Госпожо, не съм благородник, но съм свободен гражданин на Сиена и струвам не по-малко от който и да е благородник. На осемнадесет години съм и нямам по-съкровено желание от това, да съзерцавам вашата хубост и да ви предложа душата и кръвта си…“ — Ето че наближихме — обади се синьор Бокачо.