Гучио не беше забелязал кога са стигнали лондонските предградия. Къщите стесниха пътя, приятната горска миризма изчезна, въздухът вонеше на изгорял торф.
Младежът се оглеждаше изненадан. Вуйчо му Толомей бе говорил за един необикновен град, а той виждаше да се редят селца с черни къщурки, с мръсни улички, по които се движеха жени с тежки товари, парцаливи деца и войници с мрачни лица.
Внезапно пътниците се озоваха пред моста на Лондон сред голяма навалица от хора, коне и коли. Входът се пазеше от две четвъртити кули, между които вечер опъваха вериги и затваряха грамадните врати. Първото нещо, което се изпречи пред очите на Гучио, беше човешка глава, цялата окървавена, набучена върху едно от стърчащите над вратата копия. Врани се виеха около това лице с изкъпвани очи.
— Английският крал тая сутрин е раздавал правосъдие — рече синьор Бокачо. — Така свършват тук престъпниците или набедените, от които искат да се отърват.
— Интересно знаме за посрещане на чужденците — каза Гучио.
— Начин да им се внуши, че не пристигат в страна на любезности и нежности.
Мостът беше единствен над Темза по онова време. Представляваше истинска улица над водата с притиснати нагъсто една до друга дървени постройки, където се вършеше всякаква търговия.
Двадесет свода, високи шестдесет стъпки, крепяха тази необикновена постройка. Строен е бил близо сто години и лондончани много се гордееха с него.
Покрай подпорите се пенеше мътна вода, по прозорците съхнеше пране, жени изпразваха кофи в реката. В сравнение с лондонския мост Понте Векио във Флоренция приличаше на играчка, а река Арно пред Темза — на поточе. Гучио каза това на спътника си.
— Все пак от нас се учат другите народи — отвърна италианецът.
Изминаха почти двадесет минути, докато се озоват на другата страна, защото навалицата беше гъста, а упоритите просяци се хващаха за ботушите им.
Като стигнаха до другия бряг, Гучио видя вдясно лондонската кула, грамадна и бяла върху сивото небе. После, следвайки синьор Бокачо, влезе в централната част на града. По шумните улици цареше оживление и Гучио бе изумен от чуждестранния говор, оловносивото небе, тежката миризма на дим, просмукала целия град, виковете в кръчмите, нахалството на уличните жени, грубостта на кресливите войници.
Триста крачки по-нататък пътниците свърнаха наляво в улица Ломбардска, където се намираха всички италиански банки. Къщи с незабележителен външен вид, едноетажни, най-много двуетажни, но много добре поддържани, с боядисани лъскави врати, с решетки на прозорците. Синьор Бокачо остави Гучио пред банка Албизи. Двамата спътника се разделиха много сърдечно, изразиха взаимно радостта си от новото си приятелство и се уговориха да се срещнат много наскоро в Париж.
III
УЕСТМИНСТЪР
Месер Албизи беше висок, сух човек с продълговато мургаво лице, гъсти вежди и черни коси, които се подаваха изпод кепето му. Той посрещна госта със спокойна и господарска любезност. В своята тясна дреха от тъмносиньо кадифе, прав, с ръка върху писалищния си прибор, Албизи имаше вид на тоскански принц.
Докато си разменяха обичайните приветствия, погледът на Гучио шареше по дъбовите кресла с високи облегалки и тапицировка от дамаска, по инкрустираните със слонова кост малки столчета, по скъпите килими на пода, по огромната камина, украсена със свещници от масивно сребро. И младежът не можа да се въздържи да не направи набързо сметка: „Килимите… сигурно четиридесет ливри… свещниците двойно повече… къщата, ако всяка стая е като тази, струва три пъти колкото къщата на вуйчо ми.“ Защото, макар и да мечтаеше да бъде таен посланик и рицар — слуга на дамата си, Гучио беше още и търговец, син, внук и правнук на търговци.
— Трябваше да пътувате с някой от нашите кораби… ние също притежаваме кораби… и да тръгнете от Булон, братовчеде — каза месер Албизи, — така щяхте да пътувате по-удобно.