Той поръча да донесат хипокраз, ароматизирано вино, което се пиеше с бонбони. Гучио съобщи целта на пътуването си.
— Вуйчо ви Толомей, когото дълбоко уважавам, е проявил съобразителност, изпращайки ви при мен — заяви Албизи, като въртеше пръстена с голям рубин на дясната си ръка. — Хюг Диспенсър е един от главните ми клиенти, пък ми е и задължен. Чрез него ще уредим срещата.
— Не е ли той сърдечният приятел на крал Едуард? — попита Гучио.
— Искате да кажете любовницата му, фаворитката на краля? Не, аз говоря за Хюг Диспенсър, бащата. Неговото влияние е по-скрито, но е голямо. Той ловко използува безчестието на сина си и ако нещата продължават така, има изгледи той да управлява кралството.
— Но аз трябва да видя кралицата, а не краля! — възрази Гучио.
— Млади братовчеде — отговори Албизи с усмивка, — и тук, както навред, има хора, които не принадлежат нито на едната партия, нито на другата, но използуват и двете, като ги противопоставят една на друга. Зная какво мога да направя.
Той извика своя секретар и надраска набързо няколко реда върху лист хартия, която запечати.
— Ще отидете още днес след вечеря във Вестмутие, братовчеде — рече Албизи, след като изпрати секретаря с писъмцето. — Вярвам, че кралицата ще ви приеме. Ще се представите като търговец на скъпоценни камъни и накити, дошъл нарочно от Италия и препоръчан от мен. Показвайки скъпоценностите на кралицата, ще можете да й предадете и поръчението си.
Той отиде до едно сандъче, отвори го и извади голяма плоска кутия от скъпоценно дърво с медна обковка.
— Ето вашите препоръчителни писма — добави той. Гучио повдигна капака. Пръстени, брошки, копчета, бисери, изработени като украшения, една огърлица от изумруди и рубини — всичко това беше наредено върху поставка от кадифе.
— А ако кралицата пожелае да вземе някоя от тия скъпоценности, какво ще правя?
Албизи се усмихна:
— Кралицата няма да купи нищо направо, защото не разполага с пари и разходите й се следят. Ако пожелае нещо, ще ме предизвести. Миналия месец й изработих три кесии, които още не са ми заплатени.
След обяда, достоен за трапезата на някой барон, макар че Албизи се извини за скромността му, Гучио се запъти за Уестминстър. Придружи го един прислужник от банката, нещо като телохранител, як като вол, който носеше касетката, вързана с желязна верижка за колана му.
Гучио вървеше с вдигната глава и разглеждаше града с такъв горд вид, като че ли на другия ден щеше да му става собственик.
Дворецът, внушителен с гигантските си размери, но претоварен с украшения, му се стори доста безвкусен в сравнение с онова, което в ония години се строеше в Тоскана и особено в Сиена. „Тия хора и без това нямат много слънце, а като че ли правят всичко възможно, за да попречат и на малкото, което имат, да стигне до тях“ — помисли той.
Влезе през парадния вход. Хората от охраната се грееха край големи цепеници. До Гучио се приближи един щитоносец.
— Синьор Белиони, нали? Очакват ви. Ще ви отведа — рече той на френски.
Гучио тръгна, придружен от слугата, който носеше касетката със скъпоценностите.
Минаха през един двор, обграден с аркеди, после през друг, после се изкачиха по широка каменна стълба и влязоха в жилищните помещения. Сводовете бяха много високи и някак особено кънтящи. Докато минаваше през поредицата студени и мрачни зали, Гучио все повече губеше своята самоувереност и въпреки усилията си имаше чувството, че става по-малък. Видя група младежи в богато извезано облекло, с връхни дрехи, украсени с кожи; върху левия хълбок на всеки от тях блестеше дръжката на сабя. Това беше личната гвардия на кралицата.
Оръженосецът каза на Гучио да почака и го остави при благородниците, които го разглеждаха насмешливо и тихо си разменяха забележки.
Внезапно го обзе смътна тревога. Ами ако стане нещо непредвидено? Ако в този двор, за който знаеше, че се разяжда от интриги, го сметнеха за подозрителен? Ако го хванат, претърсят и открият писмото, преди да е видял кралицата?
Когато завърналият се щитоносец го бутна по ръката, той подскочи. Взе касетката от ръцете на прислужника, но в бързината забрави, че е вързана, и повлече слугата. Веригата се заплете. Чуха се смехове и Гучио се ядоса, че е станал смешен. Затова влезе при кралицата оскърбен, объркан и смутен и я видя чак когато се намери пред нея.
Изабел беше седнала. Млада жена с тясно лице и вдървена стойка стоеше изправена до нея. Гучио коленичи и потърси думи за приветствие, но нищо не му идеше наум. Присъствието на трето лице увеличаваше смущението му. Но защо така глупаво си беше представял, че кралицата ще го приеме сама?