Тя първа заговори:
— Леди Диспенсър, да разгледаме дали накитите, които ни е донесъл този млад италианец, са наистина толкова чудесни, колкото разправят.
Името Диспенсър съвсем обърка Гучио. Каква работа имаше една Диспенсър толкова близо до кралицата?
По знак на Изабел той стана, отвори касетката и показа съдържанието й. Леди Диспенсър хвърли бегъл поглед и заяви сухо и отсечено:
— Накитите наистина са хубави, но не са за нас. Не можем да ги купим, госпожо.
Кралицата направи нетърпеливо движение:
— Тогава защо вашият свекър настояваше да приема този търговец?
— Вероятно за да услужи на Албизи. Но много дължим вече на Албизи и не можем да купуваме още.
— Зная, госпожо — заяви тогава кралицата, — че вие, вашият съпруг и всичките ви роднини сте толкова много загрижени за средствата на кралството, та човек би могъл да помисли, че тия средства са ваши. Но сега ще ме оставите аз да разполагам с касетката си или с онова поне, което е останало в нея… Впрочем учудвам се, госпожо, че всеки път, когато в двореца дойде чужденец или някой търговец, придворните ми дами французойки се отстраняват като че ли случайно и оставате все вие или вашата свекърва да ми правите компания, която повече прилича на надзор. Предполагам, че ако същите тези накити бяха представени на моя съпруг или на вашия, и двамата биха се възползували да се нагиздят с тях повече от която и да е жена.
Тонът беше равен и студен, но във всяка дума личеше озлоблението на кралицата към това семейство, което, освен дето позореше короната, но и ограбваше кралското съкровище. Защото не само родителите Диспенсър богатееха от кралската любов към техния син, но и самата му съпруга приемаше скандала и даже му съдействуваше.
Засегната от неочакваната нападка, Елеонора Диспенсър се оттегли в един ъгъл на обширната зала, но не престана да наблюдава кралицата и младия италианец.
Гучио успя да възвърне присъщата си самоувереност, която днес така злополучно му бе изневерила, и най-сетне се осмели да погледне кралицата. Сега или никога ще я накара да разбере, че съчувствува на нещастието й и желае да й служи. Но срещна такава студенина, такова безразличие, че сърцето му се смръзна. Сините очи на Изабел имаха същата неподвижност като очите на крал Филип Хубави. Как да заявиш на такава жена: „Госпожо, карат ви да страдате и аз искам да ви обичам!“ Единственото, което можа да стори Гучио, бе да посочи големия сребърен пръстен, поставен в единия ъгъл на сандъчето, и да каже:
— Госпожо, ще ми окажете ли милостта да погледнете този печат и да обърнете внимание върху гравюрите?
Кралицата взе пръстена, видя трите замъка д’Артоа, гравирани в метала, и вдигна очи към Гучио.
— Това ми харесва — рече тя. — Имате ли и други предмети, изработени от същата ръка?
Гучио извади от дрехата си писмото и каза:
— Цените са отбелязани тук.
— Да отидем на светлото, за да ги видя по-добре — отвърна Изабел.
Тя стана и придружена от Гучио, се приближи до единия от прозорците, където можеше да прочете писмото на спокойствие.
— Връщате ли се в Париж? — пошепна тя.
— Веднага щом заповядате, госпожо, — отвърна Гучио със същия тон.
— Кажете тогава на монсеньор д’Артоа, че ще дойда във Франция през следващите седмици и ще постъпя, както сме се уговорили с него.
Лицето й се пооживи, но вниманието й беше погълнато изцяло от писмото, а не от приносителя му. Обаче едно царствено желание да възнагради всеки, който й служи, я накара да добави:
— Ще кажа на монсеньор д’Артоа да ви възнагради по-добре, отколкото бих могла да го сторя аз в момента.
— Честта да ви видя и да ви служа, госпожо, е най-голямата ми награда.
Изабел поблагодари с леко кимване и Гучио разбра, че между правнучката на Луи Свети и племенника на един тоскански банкер има разстояние, което не може да се преодолее.
На висок глас, така че да я чуе жената на Диспенсър, тя каза:
— Ще ви уведомя чрез Албизи какво съм решила относно тая тока. Сбогом, месер.
И тя го отпрати с движение на ръката.
IV
ЗАДЪЛЖЕНИЕТО
Въпреки любезността на Албизи, който го покани да остане няколко дни, Гучио напусна Лондон още на следващия ден, доста недоволен от себе си. Всъщност беше изпълнил отлично мисията си и в това отношение заслужаваше всякаква похвала. Но не можеше да си прости, че той, свободният гражданин на Сиена, а като такъв се смяташе равен на всеки благородник по света, беше се смутил до такава степен в присъствието на една кралска особа. Защото, колкото и да се мъчеше, не можеше да скрие от себе си, че си беше глътнал езика, когато се бе озовал пред английската кралица, която не го удостои дори с усмивка. „Ами че и тя е жена като всяка друга най-сетне! Какво толкова се бях разтреперан!“ — повтаряше си той с досада, но си го казваше, когато беше вече далеч от Уестминстър.