Выбрать главу

На връщане нямаше спътник, както на идване, пътуваше сам и преглъщаше разочарованието си. Това настроение не го напусна през целия път, дори се засилваше с изминатите левги.

Тъй като не получи в английския двор прием, на какъвто се надяваше, и не бе удостоен само заради красивото си лице с кралски почести, когато се върна във Франция, Гучио заключи, че англичаните са див народ. А колкото за кралица Изабел, ако е нещастна и ако съпругът й се гаври с нея, то тя получава точно каквото си заслужава. „Как така? Човек прекосява морето, рискува живота си за нея, а му благодарят като на слуга! Тия хора са се научили, да се държат царствено, но нямат сърдечно отношение и отблъскват и най-голямата преданост. Да не се чудят тогава, че хората не ги обичат и често им изменят.“ Младостта не се отказва лесно от своите амбиции. Преди четири дни по същия тоя път Гучио се виждаше вече посланик и кралски любовник, а сега си повтаряше яростно: „Ще си го върна тъпкало.“ Как? По отношение на кого? Не знаеше, но се нуждаеше от възмездие.

Преди всичко, щом съдбата и кралското презрение искат да го задържат в положението на ломбард, той ще се покаже такъв ломбард, какъвто рядко се среща. Могъщ банкер, смел и ловък, безмилостен кредитор. Чичо му беше го натоварил да се отбие в Нофл, за да събере едни недобори. Е, добре, длъжниците не подозират каква буря ще се разрази на гърбовете им.

Като взе пътя през Понтоаз, за да се отклони за Ил дьо Франс, Гучио пристигна в Стари Нофл в деня на празника Свети Юг.

Кантората Толомей се помещаваше в една сграда близо до черквата на градския площад. Гучио влезе като господар, прегледа книжата, смъмра персонала. Каква му е работата на управителя? Трябва ли той, Гучио Балиони, племенник на шефа на дружеството, лично да се разкарва за всяко неизплатено задължение? И преди всичко какво представляват тия собственици на замъка Креси, които дължат триста ливри? Осведомиха го. Бащата бил умрял; да, това Гучио знаеше. И после? Нали има, двама сина — единият двадесет, другият — двадесет и две годишен. Какво правят те?… Ходят на лов… Безделници, ясно. Имаше също и дъщеря, шестнадесетгодишна… сигурно грозна — реши Гучио. И майка, която ръководи дома след смъртта на сир дьо Креси. Хора от благороден род, то без стотинка… На колко се изчислява замъкът им, нивите?! Осемстотин, деветстотин ливри. Имаха една воденица и тридесетина крепостни на земите си.

— И не можахте да ги накарате да платят? — извика Гучио. — Ще видите как бързо ще я свърша аз тая работа! Как се нарича комендантът на Монфор? Портфрюи ли? Много добре. Ако до довечера не платят, ще отида при него и ще го накарам да извърши опис. Така!

Той пак се метна на седлото и препусна към Креси, сякаш отиваше да превзема сам някоя крепост. „Парите ми или опис… парите ми или опис. Нека вървят да се оплакват на господа или на светците му.“ Креси, отстоящо на половин левга от Нофл, беше махаличка, застроена по склона на долината на река Молдра, която можеше да се прехвърли с конски скок.

Замъкът представляваше в действителност малка господарска къща, доста разнебитена, без крепостен ров, тъй като реката й служеше за защита, с ниски купички и разкаляно крайбрежие. Всичко издаваше бедност и лошо поддържане. Покривът беше хлътнал на няколко места; гълъбарникът изглеждаше почти празен; покритите с мъх стени бяха напукани, а в съседните гори личаха дълбоки опустошения.

„Толкова по-зле. Парите ми или опис“ — повтаряше си Гучио, като прекрачваше прага.

Но някой беше имал вече същата мисъл малко преди него, и то не друг, а самият комендант Портфрюи.

В двора цареше голяма суматоха. Трима кралски сержанти с украсени с лилия тояги в ръка бяха побъркали със заповедите си неколцина парцаливи крепостни селяни — караха ги да събират добитъка, да връзват воловете по два, да изнасят от воденицата чували с жито, което товареха в една каруца. Виковете на сержантите, тичането на изплашените селяни, блеенето на двадесетина овце, крясъкът на птиците създаваха страшна врява. Никой не обърна внимание на Гучио; никой не дойде да поеме коня му и той го завърза сам за един кол. Един стар селянин на минаване край него рече простичко: