— Не зная, а и братята ми не знаят; малко разбираме от тия работи. Отнася се до данъка за прехвърляне наследството след смъртта на баща ни.
— И затова ли ви иска шестстотин ливри? — попита Гучио, като смръщи чело.
— Ах, месир, нещастието ни преследва — пошепна тя. Погледите им се срещнаха, приковаха се за миг и на Гучио му се стори, че девойката ще заплаче. Но не, тя твърдо устояваше на сполетялата я беда и хубавите й тъмносини очи се сведоха само от свенливост.
Гучио размисли, после рязко се обърна, прекоси стаята и застана пред представителя на властта.
— Позволете, месир прево! Не сте ли на път да извършите кражба?
Комендантът го изгледа изненадан и го попита кой е.
— Няма значение — отвърна Гучио — и гледайте да не го узнаете много бързо, ако, не дай боже, сметките ви излязат криви. Аз обаче също имам известно основание да се интересувам от преките наследници на сир дьо Креси. Благоволете да ми кажете, на колко изчислявате това имение?
И тъй като комендантът се опита да се държи високомерно и заплаши, че ще повика сержантите си, Гучио рече:
— Внимавайте, вие говорите с човек, който преди пет дни е бил на гости у английската кралица и има възможност утре да уведоми месир Ангьоран дьо Марини как се държат неговите подведомствени. И така, отговорете, месир, колко струва това имение?
Тези думи произведоха голямо въздействие. При името дьо Марини комендантът се смути. Семейството дьо Креси мълчеше учудено и напрегнато, а Гучио усети, че пораства с два пръста.
— Креси е оценено от съда на три хиляди ливри — отговори най-сетне управителят.
— Три хиляди? Наистина ли? — възкликна Гучио. — Три хиляди за тая селска къща, когато замъкът Нел, един от най-хубавите в Париж, жилище на монсеньор наварския крал, е записан за пет хиляди ливри в данъчните регистри! Скъпо оценява вашият съд!
— Има и земи.
— Всичко заедно струва деветстотин, изчислено най-точно, зная го от сигурен източник.
Комендантът имаше от рождение на челото си около лявото око широко петно с цвят на винена утайка и докато говореше, Гучио се втренчваше в това петно, нещо, което окончателно обърка коменданта.
— Бихте ли ми казали сега — подзе Гучио, — на колко възлиза наследственото мито?
— Четири соли на ливра в нашата община.
— Лъжете на едро, месир Портфрюи. Във всички общини митото за благородниците е две соли. И аз зная законите, не само вие… Този човек използува вашето невежество, за да ви обере като негодник — обърна се Гучио към семейство дьо Креси. — Плаши ви с краля, но не ви казва, че е откупил събирането на данъците и бериите, че ще внесе в държавното съкровище колкото се полага, а връхнината ще тури в джоба си. И ако ви накара да продавате, кой ще купи имението дьо Креси не за три хиляди, а за деветстотин или за петстотин, или едва за сумата на задължението? Да не би вие, месир прево, да имате това похвално намерение?
Цялото раздразнение на Гучио, досадата му, ядът му можаха да се излеят, да намерят отдушник. Той се разгорещи. Най-после му се отдаде случай да поважничи, да вдъхне уважение, да се покаже големец. Преминавайки със скок в лагера, който възнамеряваше преди това да атакува, той поемаше защитата на по-слабите и ставаше изправител на неправдите.
Що се касае до коменданта, дебелото му кръгло лице беше пребледняло и само виолетовото петно над окото пазеше тъмния си цвят. Той размахваше късите си ръце като патешки криле, уверяваше, че е добросъвестен, че друг води сметките. Може да са направили грешка… неговите чиновници или пък тия от съда.
— Е, хубаво! Ще поправим вашите сметки — рече Гучио.
И на бърза ръка той му доказа, че семейство дьо Креси дължи, като се пресметне и главницата, и лихвите, не повече от сто ливри и няколко соли.
— Хайде сега, дайте заповед на хората си да развържат воловете, да върнат житото във воденицата и да оставят на мира честните хора!
И като улови коменданта за рамото, той го отведе до вратата. Последният се подчини, извика на сержантите, че е станала грешка, че трябва да се извърши проверка, затова ще дойде друг път, а засега всичко да се върне на мястото му. С това смяташе да се отърве, но Гучио пак го домъкна в стаята и му рече:
— А сега върнете ни сто и седемдесет ливри!
Той дотолкова се вживя в ролята на защитник на семейство дьо Креси, че говорейки от тяхно име, започна да казва „ние“.
Тук вече комендантът се задави от ярост, но Гучио бързо го успокои.
— Доколкото разбрах, вие вече сте получили двеста и седемдесет ливри, нали?
Двамата братя потвърдиха.
— Тогава, месир прево… сто и седемдесет — и Гучио протегна ръка.