Дебелият Портфрюи започна да хитрува: внесеното било внесено. Трябвало да се прегледат сметките на общината, пък и нямал такава сума у себе си. Щял да дойде друг път.
— По-добре би било за вас, ако я имате в чантата си — заяви Гучио. — Сигурен ли сте, че тая сутрин не сте събирали никакви суми?… Инспекторите на месир дьо Марини действуват бързо и във ваш интерес е тая работа да приключи начаса.
Комендантът се поколеба. Дали да извика сержантите си? Но този младеж изглеждаше необикновено буен, пък и на хълбока му висеше хубава кама. Освен това двамата братя дьо Креси бяха здравеняци и можеха само като се присегнат, да вземат ловджийските си копия, оставени върху един сандък. Селяните сигурно ще застанат на страната на господарите си. Калпава работа, по-добре да не се забъркваш в нея, особено ако рече да стигне до ушите на Марини… Той се предаде, извади изпод дрехата си голяма кожена кесия и наброи надвзетото. Едва тогава Гучио го пусна да си върви, но извика подире му от вратата:
— Щя запомним името ви, господин прево!
После се върна в стаята засмян до уши, като показваше всичките си хубави, бели и гъсти зъби.
Семейството дьо Креси тутакси го заобиколи, обсипваше го с благословии и го наричаше спасител. Във всеобщото увлечение Мари дьо Креси улови ръката му и я целуна, но, изглежда, се уплаши от смелостта си.
Гучио, предоволен от себе си, се чувствуваше отлично в новата си роля. Беше се проявил като истински храбрец, като странствуващ рицар, който пристига в непознат замък, за да помогне на изпадналата в беда девойка и да отърве от злосторници вдовицата и сираците.
— Но в края на краищата кой сте вие, месир, комуто сме толкова задължени? — попита Жан дьо Креси, младият син с брадата.
— Наричам се Гучио Балиони; племенник съм на банкера Толомей. Дойдох да прибера задължението ви.
В стаята се възцари мълчание: Всички се спогледаха изумени и уплашени и на Гучио се стори, че някой му съблича лъскавите доспехи.
Госпожа Елиабел се окопити първа. Тя бързо прибра оставеното от коменданта злато и с притворна усмивка и весел тон заяви, че държи преди всичко благодетелят им да сподели тяхната вечеря.
Започна да се суети, прати децата си с разни поръчки, после ги събра в кухнята и им каза:
— Да внимаваме, все пак той е ломбард. Човек трябва да бъде винаги нащрек с тия хора, особено ако са му направили услуга. Много жалко, че покойният ви баща беше принуден да прибегне до тях. Нека покажем на тоя, който впрочем има твърде приличен вид, че нямаме пари, но да го направим така, че да разбере благородния ни произход.
По една щастлива случайност синовете бяха донесли предната вечер доста дивеч. Откъснаха шиите и на няколко птици и можаха да нагласят два подноса с четири блюда, според както изискваше господарският етикет. Първият поднос се състоеше от немска чорба с пържени яйца, гъска, заешка яхния и печен заек; вторият — от глигански бут, със сос, скопен петел, гъсто мляко и желе от пиле. Скромна вечеря, но все пак съвсем различна от обичайната брашнена каша и леща със сланина, с която семейството най-често се задоволяваше.
Приготвянето на всичко това отне време. От килера извадиха медовина, ябълков сок и дори последните шишета от едно малко стипчиво вино. Софрата беше сложена върху дървени магарета в голяматя стая до една от скамейките. Бялата покривка висеше до земята и сътрапезниците я постилаха на коленете си, за да могат да си изтриват в нея ръцете. Имаше по една калаена паница за двама души. Блюдата бяха поставени насред масата и всеки си вземаше с ръка.
Трима селяни, които обикновено се занимаваха с домашните птици, бяха извикани да прислужват на трапезата, но понамирисваха на прасе и на зайчарник.
— Нашият щитоносец секач! — извини се госпожа Елиабел шеговито и посочи един куц селянин, който режеше филии хляб, дебели като кашкавалени пити. Върху тях се слагаше месото. — Трябва да ви кажа, месир Балиони, че той е преди всичко майстор на цепене на дърва, та затова…
Гучио яде и пи много. Виночерпецът имаше щедра ръка и сякаш наливаше на коне.
Семейството дьо Креси предразполагаше Гучио към велеречие и той говореше с голяма охота. Описа бурята в Ламанш така, че домакините изпуснаха глиганския бут в соса. Разказа за всичко — за произшествията, за състоянието на пътищата, за тамплиерите, за Лондонския мост, за Италия, за администрацията на Марини. От думите му излизаше, че е доверено лице на английската кралица и той така наблегна върху поверителния характер на мисията си, че остави впечатление за предстояща война между двете страни. „Не мога да говоря повече, защото това е държавна тайна и нямам право.“ Когато човек се хвали пред другиго, лесно може да си повярва сам, та и Гучио, виждайки нещата не така, както сутринта, започна да смята пътуването си за голям успех.