— Каква хубава кожа имате, месир! — рече неочаквано госпожа Елиабел с леко разтреперан глас. — Жените могат да ви завидят за такава нежна кожа… представям си колко от тях жадуват за тая кожа. Тоя кафяв цвят сигурно им харесва.
И докато говореше, тя го галеше с върха на пръстите си по продължението на гръбначния стълб. Гучио усети гъдел, засмя се и се обърна.
Погледът на госпожа Елиабел беше помътнял, гърдите й се вълнуваха и странна усмивка изкривяваше лицето й. Гучио бързо навлече ризата си.
— Ех, хубаво нещо е младостта! — въздъхна госпожата. — Като ви гледам, сигурна съм, че й се наслаждавате добре, че използувате всички облаги, които ви предлага.
За момент тя замълча, после подзе със същия тон:
— Е, любезни господине, какво смятате да направите с нашия дълг?
„Ха сега де!“ — помисли си Гучио.
— Можете да ни поискате всичко, което ви е угодно. Вие сте наш благодетел и ние ви благославяме. Ако пожелаете златото, дето накарахте този мошеник коменданта да върне, то е ваше, вземете го; сто ливри, ако искате. Но виждате нашето положение, пък се и показахте човек със сърце.
Приказвайки, тя го гледаше как си връзва обущата. Според Гучио обстановката не беше благоприятна за делови разговори.
— Който ни спасява, той ли ще ни погуби? — продължи госпожа Елиабел. — Вие, гражданите, не знаете колко е тежко нашето положение. Ако не сме се издължили още към вашата банка, то е, защото не сме могли. Кралските хора ни изсмукват, сам видяхте вчера. Крепостните не работят така, както в миналото. Откакто крал Филип издаде постановленията, с които ги поощрява да се откупват, мисълта за освобождение им човърка мозъците. Не можеш вече нищо да поискаш от тях, тия селяци са готови да се смятат равни с вас и с мен.
Тя поспря малко, за да даде възможност на младия ломбард да прецени колко ласкателно за него звучи това „вие и аз“.
— Прибавете и двете лоши години за посевите. Но стига да даде бог следващата реколта да бъде добра…
Гучио, който мислеше само как да се отскубне и да догони Мари, се опита да отклони въпроса:
— Не зависи от мене, вуйчо ми решава. Но знаеше, че вече е победен.
Можете да обясните на вуйчо си, че у нас парите му са сигурни, пожелавам всичките му длъжници да са такива. Дайте ни още една година, ще ви платим лихвите. Напра вете го заради мен, ще ви бъда безкрайно благодарна — замоли се госпожа Елиабел, като го улови за ръцете. После с леко смущение добави:
— Знаете ли, драги месир, че още щом дойдохте вчера… може би една жена не бива да приказва така… но аз почувствувах симпатия към вас и съм готова да направя всичко, което зависи от мен, за да ви доставя удоволствие.
Гучио не се сети да каже: „Добре де, изплатете си дълга и ще ми направите удоволствие.“ Очевидно вдовицата изглеждаше повече склонна да плати чрез себе си и човек можеше да се запита дали предлага да се пожертвува, за да отложи плащането, или използува дълга си, за да се пожертвува.
Като истински италианец Гучио си помисли, че би било забавно да прелъсти едновременно и майката, и дъщерята. Госпожа Елиабел беше все още привлекателна. Пълните й ръце не бяха лишени от мекота, а гърдите й, макар и внушителни, изглежда, бяха запазили твърдост. Но това би било само допълнително удоволствие, заради което не си струваше да изпуща другата плячка.
Гучио се отърва от ухажванията на господарката Елиабел, като я увери, че ще се помъчи да уреди въпроса, само че трябвало да побърза да отиде в Нофл и да се посъветва с чиновниците си. Излезе на двора, накара куция бързо да му оседлае коня и тръгна. Мари я нямаше по пътя. Гучио препускаше в галоп и се питаше дали наистина девойката е толкова хубава, колкото беше му се сторила вечерта, дали не беше криво разбрал обещанията в очите й и дали всичко това, което може би беше някаква илюзия в резултат на вечерята, заслужаваше толкова бързане. Защото има жени, които, като те гледат, сякаш са готови да ти се отдадат веднага. Но това е естественият им вид; по същия начин гледат някоя вещ, дърво и в края на краищата нищо не дават…
Мари я нямаше и на площада в Нофл. Той хвърли поглед по съседните улици, влезе в черквата, но само за миг — прекръсти се и веднага излезе. Отиде в кантората си и се скара на чиновниците, че са го зле осведомили. Собствениците на замъка Креси били свестни хора, напълно почтени и платежоспособни. Задължението им трябвало да получи отсрочка. Колкото за коменданта, той бил истински негодник…