Докато приказваше, Гучио не откъсваше очи от прозореца. Чиновниците клатеха глави, наблюдаваха тоя млад безумец, който вчера приказваше едно, а днес друго, и си мислеха колко жалко би било, ако банката изцяло остане в негови ръце.
— Може би ще идвам тук често, тази кантора се нуждае от надзор — им каза той вместо сбогом.
После се метна на седлото и камъните се разхвърчаха под копитата на коня му. „Сигурно е кривнала по някоя пряка пътека — мина му през ума. — Ще я намеря в замъка, обаче няма да е лесно да я видя насаме…“ Но едва излязъл от селището, той съзря една женска фигурка, която бързаше към Креси, и позна Мари. И изведнъж чу, че птиците пеят, откри, че слънцето свети, че е месец април и дърветата са покрити с нежна зеленина. Тази рокличка сред ливадите го накара внезапно да види пролетта, която от три дни не забелязваше.
Настигна Мари и спря коня. Девойката го погледна не толкова изненадана от присъствието му, колкото очарована, сякаш й се поднасяше най-хубавият подарък в света. От ходенето по лицето й бе избила руменина и Гучио видя, че тя е още по-хубава, отколкото беше му се сторила вечерта.
Предложи й да я отведе с коня. Тя се усмихна в знак на съгласие и устните й пак се разтвориха като разпукнат плод. Гучио докара коня до една издатина, наведе се и й подаде ръка. Девойката беше лекичка, покачи се пъргаво и конят пое с бавен ход. Известно време мълчаха. Гучио не намираше думи; изведнъж тоя дърдорко не знаеше какво да приказва.
Усещаше, че Мари едва се допира до него. Попита я свикнала ли е да пътува така на кон.
— С баща ми и братята ми… само — отговори тя. Никога не беше пътувала така, облегната на гърба на чужд човек. Поокуражи се и се намести по-добре.
— Бързате ли да се приберете? — попита Гучио.
Тя не отговори и той насочи коня в една странична пътека.
— Хубава страна е вашата — обади се той след ново мълчание, — хубава като моята Тоскана.
Това не беше само комплимент на влюбен. Гучио очарован откриваше прелестта на Ил дьо Франс, извезаните й с гори хълмове, синкавите хоризонти, изправените като стена тополи, ограждащи сочни ливади, и зеленината на поникналата ръж, по-бледа, по-нежна от глоговите храсти, които разтваряха пъпки.
Какви са тези кули в далечината на запад, потънали в лека омара? Мари едва можа да отвори уста и да отговори, че това са кулите на Монфор д’Амори.
Тревога и щастие се смесваха в нейната душа и й пречеха да мисли. Къде отвеждаше тая пътека? Тя вече не знаеше. Накъде я водеше този конник? И това не знаеше. Подчиняваше се на нещо по-силно от страха пред неизвестността, по-силно от заучените правила и предупреждения на изповедниците. Чувствуваше се напълно подчинена на една чужда воля. Ръцете й се вкопчиха лекичко в дрехата, в гърба на мъжа, който в този момент, когато всичко се обръщаше с главата надолу, представляваше за нея единственото сигурно място в света.
Конят вървеше с отпуснати юзди, после се спря сам, за да опасе една млада тревица.
Гучио слезе, пое Мари на ръце и я свали на земята. Но не я пусна, а задържа ръцете си около кръста й, толкова тънък и нежен, че го зачуди. Младото момиче стоеше, без да мръдне, като пленница, неспокойна, но покорна на пръстите, които я притискаха. Гучио почувствува нужда да говори, да изрази любовта и на устните му дойдоха италиански думи:
— Ti voglio bene, tu voglio tanto bene.30 Тя, изглежда, разбра, защото гласът му издаваше смисъла.
Като я гледаше така огряна от слънцето, Гучио видя, че клепките й не бяха златисти, както мислеше, нито пък косите й напълно руси. Тя беше кестенява с руси отблясъци, със светла кожа и големи тъмносини очи, очертани под извитите вежди. Откъде идеше тогава този златист блясък, който се излъчваше от нея? Всеки миг Мари ставаше за Гучио по-определена, по-действителна и в тази действителност красотата й беше по-съвършена. Той я обхвана по-плътно и плъзна ръката си бавно, нежно по дължината на бедрото й, после по корсажа, за да провери наистина ли съществува това тяло.
— Не… — прошепна тя и отстрани ръката му, но сякаш се уплаши да не го наскърби и обърна лицето си към неговото, със затворени очи и слабо открехнати устни. Гучио се наведе към устата й, този чудесен плод, за който толкова копнееше. Двамата стояха така дълго, наоколо птиците чуруликаха, носеше се далечен кучешки лай, цялата природа дишаше и сякаш повдигаше земята под нозете им.
Когато откъсна устните си от нейните, Гучио забеляза наблизо усукания зеленикав дънер на голяма ябълка и това дърво му се стори изумително красиво и свежо, каквото не беше виждал никога дотогава. Една сврака подскачаше в младата ръж, а отрасналият в града младеж стоеше съвсем смаян от тая целувка насред полето.