Стъпила преди три дни на френска земя, Изабел пътуваше през Пикардия. Беше тръгнала от Амиен същата сутрин и ако всичко вървеше добре, надвечер щеше да пристигне в Клермон. Смяташе да пренощува тук и на другия ден заедно с английския си ескорт, към който трябваше да се присъедини и френският, щеше да замине за замъка Мобюисон край Понтоаз, където баща й, Филип IV Хубави, я очакваше.
Малко преди вечерната служба комендантът, капитанът на града и градските съветници, предизвестени за идването на принцовете, излязоха през парижката порта, за да предадат ключовете. Филип дьо Поатие и Шарл дьо Валоа, които яздеха начело, приеха приветствията и влязоха в Клермон.
Зад тях сред облак прах се движеха повече от сто благородници, щитоносци, слуги и въоръжени люде. Една глава стърчеше над всички, главата на Робер д’Артоа. За великан-ездач — великански кон. Този граф-колос, яхнал огромен червеникав кон, першеронска порода, и обут с червени ботуши, в червен плащ и червена копринена надризница, привличаше всички погледи. Докато по лицата на мнозина ездачи умората явно личеше, този човек седеше изправен на седлото, сякаш току-що се беше качил.
И наистина, откакто беше тръгнал от Понтоаз, Робер д’Артоа се крепеше и отморяваше благодарение на острото чувство за отмъщение. Единствен знаеше истинската цел на пътуването на младата английска кралица, само той предугаждаше развоя на събитията и изпитваше тайна тръпчива радост.
Из целия път не преставаше да следи Готие и Филип д’Оне, участвуващи в кортежа — първият като щитоносец от свитата на Поатие, а по-младият като щитоносец на Валоа. Двамата млади хора бяха във възторг от пътуването и от цялото това царствено шествие. В суетността си, за да блеснат повече, те невинно и лекомислено бяха окачили на парадното си облекло хубавите кесии, дадени им от техните любовници. Като видя, че тези предмети искрят на коланите им, Робер д’Артоа усети как гърдите му се изпълват с буйна, жестока радост и едва се сдържа да не се засмее. „Хайде, милички гъсенца глупачета — казваше си той, — усмихвайте се, като мислите за хубавите ненки на вашите любовници. Спомнете си ги хубаво, защото няма вече никога да ги пипнете. И се радвайте на днешния ден, тъй като никак не ми се вярва, че ви остават много дни да живеете.“В същото време подобно на голям тигър, който, прибрал нокти, играе с жертвата си, той се обръщаше към братята д’Оне с дружески приветствия или им подхвърляше по някоя шумна закачка. Откакто беше ги спасил от мнимото нападение край кулата Нел, двамата младежи се смятаха негови длъжници и гледаха да му засвидетелствуват приятелски чувства. Когато шествието спря, те го поканиха да изпие с тях на крак кана вино пред една странноприемница.
— За вашите любовници! — рече им той, като вдигна металическата чаша. — И добре запомнете вкуса на това вино.
По главната улица се трупаше гъста тълпа и забавяше движението на конете. Ветрецът леко разклащаше пъстроцветните парчета плат, с които бяха украсени прозорците. Един куриер пристигна в галоп и извести, че ескортът на английската кралица се задава. Веднага настана голяма суматоха.
— Съберете нашите хора! — извика Филип дьо Поатие на Готие д’Оне и се обърна към Шарл дьо Валоа:
— Навреме пристигнахме, чичо.
Шарл дьо Валоа, облечен изцяло в синьо и малко зачервен от умора, само кимна с глава. Никак не му се правеше това пътуване, затова настроението му беше мрачно.
Шествието потегли по пътя за Амиен.
Робер д’Артоа приближи и изравни коня си с коня на Шарл дьо Валоа. Макар и обезнаследен по отношение на семейното имение, Робер все пак беше братовчед на краля и мястото му се намираше сред първите благородници на Франция. Загледа се в облечената в ръкавица ръка на Филип дьо Поатие, стиснала юздите на черния жребец, и си помисли: „Заради тебе, хилави братовчеде, за да ти се даде графството Франш, на мен ми отнеха моя Артоа. Но преди да е изтекъл утрешният ден, ти ще получиш такава рана, от каквато честта и щастието на един мъж не могат лесно да се възстановят.“ Филип, граф на Поатие и съпруг на Жана Бургундска, беше двадесет и една годишен. По външност и по държание доста се отличаваше от другите членове на кралското семейство. Нямаше нито величествената студена красота на баща си, нито подвижната пълнота на своя чичо. Приличаше на майка си, наварката. Беше дълголик, източен в тялото и в крайниците, много висок, със строго отмерени движения и с ясен, малко сух глас. Всичко у него — поглед, простота на облеклото, сдържана вежливост на думите, показваше благоразумен твърд характер, при който умът надделява над копнежите на сърнето. В кралството той вече представляваше сила, която трябваше да се има пред вид.