Срещата на двете шествия стана на половин левга от Клермон. Четирима вестители от френския двор, наредени насред пътя, вдигнаха дългите си тромпети и изсвириха няколко тържествени звука. Английските тръбачи отговориха с подобни инструменти, но с по-остри звуци. Принцовете се приближиха и кралица Изабел, тънка и стегната на бялата си кобила, прие краткото приветствие на брат си Филип дьо Поатие. След това Шарл дьо Валоа се приближи и целуна ръка на племенницата си; после дойде ред на граф д’Артоа, който се поклони дълбоко и с многозначителен поглед увери младата кралица, че по пътя на техните замисли не се е появило никакво непредвидено препятствие.
Докато се разменяха поздравления, въпроси и новини, двата ескорта чакаха и се разглеждаха. Френските конници преценяваха облеклата на английските, които стояха неподвижни и горди срещу слънцето и носеха с достойнство английския герб, извезан върху надризниците им. Макар че повечето от тях бяха по рождение французи, личеше желанието им добре да се представят като чужденци31.
От голямата синя носилка, украсена със злато, която следваше кралицата, се раздаде детски плач.
— Сестро — каза Филип, — нима пак сте довели с вас нашия малък племенник? Не е ли уморително за такова малко дете?
— Не бих се решила да го оставя в Лондон без мен — отговори Изабел.
Филип дьо Поатие и Шарл дьо Валоа я запитаха с каква цел идва; тя заяви, че иска да види баща си, и те разбраха, че поне за момента няма да узнаят нищо повече.
Кралицата се чувствуваше малко изморена от дългия път, та слезе от бялата си кобила и се настани в голямата носилка, носена от две мулета, покрити с кадифени наметала. Шествията потеглиха за Клермон.
Възползувай от това, че Поатие и Валоа пак застанаха начело на шествието, д’Артоа смушка коня си и тръгна редом с носилката.
— Колчем ви видя, братовчедке, изглеждате ми все по-красива — рече той на Изабел.
— Не лъжете. Не мога да изглеждам красива след една седмица път и прах — отвърна кралицата.
— Когато човек ви е обичал мислено в продължение на дълги седмици, не вижда праха, вижда само очите ви.
Изабел се понамести върху възглавниците. Пак усети оная странна слабост, която я бе обзела в Уестминстър. „Наистина ли ме обича, или ми прави комплименти, както на всяка жена?“ Тя виждаше между перденцата на носилката грамадния червен ботуш с позлатена шпора, опрян на пъстрия конски хълбок; виждаше великанското бедро, чиито мускули играеха по ръба на седлото, и се питаше дали ще изпитва винаги в присъствието на този човек все това смущение, все това желание да се отдаде… Направи усилие да се овладее. Не беше дошла тук за себе си.
— Братовчеде — рече тя, — нека използуваме случая, че можем да си поговорим насаме; поставете ме в течение на онова, което имате да ми казвате.
Набързо и като даваше вид, че говори за пейзажа, д’Артоа я осведоми какво е научил и какво е направил, разказа за наблюдението, под което беше поставил принцесите, и клопката край кулата Нел.
— Кои са тия мъже, които безчестят френската корона? — попита Изабел.
— Те се движат на двадесет крачки от вас и са част от ескорта, който ви съпровожда.
И той даде някои основни сведения за братята д’Оне, за техните имения, рода им и връзките им.
— Искам да ги видя — заяви Изабел.
Робер д’Артоа махна широко с ръка към двамата младежи.
— Кралицата ви е забелязала — рече им той, като намигна.
Лицата на младите хора просияха от радост и гордост.
Д’Артоа ги бутна напред, сякаш искаше да помогне на кариерата им, и докато те се кланяха по-ниско от шиите на конете си, той ги представи, показвайки весела сърдечност:
— Госпожо, това са месир Готие и месир Филип д’Оне, най-верните щитоносци на брат ви и чичо ви. Препоръчвам ги на вашата благосклонност. Те са донейде под мое покровителство.
Изабел огледа хладно двамата младежи, питайки се с какво в лицата и държането си са накарали кралските снахи да се отклонят от дълга. Бяха хубавци, в това нямаше никакво съмнение, а мъжката хубост винаги малко я смущаваше. Изведнъж тя зърна кесиите на коланите им и потърси погледа на Робер, който леко се усмихна.
Сега вече граф д’Артоа можеше да стои настрани. Няма дори да има нужда да играе пред двора неблагодарната роля на изобличител. „Хубава работа свърши, Робер, хубава!“ — си казваше той.
31
От края на XI век и установяването на нормандската династия английската аристокрация в по-голямата си част произхождала от Франция. Основана от нормандските барони, придружители на Вилхелм Завоевател, подновена от Плантагенетите от Анжу и Аквитания, тя запазила родния си език и обичаи. През XIV век френският език продължавал да бъде обичайният език на английския двор, за което свидетелствува изразът: „Honni soit qui mal y pense“, изречен от крал Едуард III в Кале, когато оправял жартиера на графиня Солсбъри, израз, станал впоследствие девиз на Ордена на жартиерата.
Кореспонденцията между кралете се водела на френски, а много английски благородници притежавали имения и в двете страни.
Нека отбележим още, че през първите две години от живота си крал Едуард III e идвал два пъти във Франция. При първото си пътуване той за малко не е бил задушен в люлката си от пожар, който избухнал в замъка Мобюисон. Тук говорим за второто му пътуване.