— В оръжейната зала, господарю, татко мой — отговори Жана.
— Виждате, че не съм дошъл сам — подзе кралят. — Често казвате, че вашата зълва не ви обича. Обаче на мен ми съобщиха, че тя е изпратила на всяка от вас много хубав подарък…
Изабел видя как очите на Маргьорит и Бланш сякаш угаснаха.
— Бихте ли ми показали — продължи бавно Филип Хубави — кесиите, които сте получили от Англия?
Последвалото мълчание раздели света на две: от едната страна — кралят на Франция, английската кралица, дворът, бароните, кралството, от другата — три заловени в грях жени, за които начеваше дълъг кошмар.
— Е, щерки мои! — настоя кралят. — Защо не отговаряте?
Той продължаваше да ги гледа втренчено с огромните си очи, без да мига.
— Оставих моята кесия в Париж — промълви Жана.
— И аз също, и аз също — смотолевиха веднага и другите.
Филип Хубави бавно се запъти към вратата. Снахите, побледнели, следяха движенията му. Кралят каза, без да се обръща:
— Щом кесиите ви са в Париж, ще изпратим тозчас двама щитоносци да ги донесат.
Отвори вратата, повика един от охраната и му заповяда да доведе братята д’Оне.
Бланш не издържа, отпусна се върху една табуретка, без капка кръв в мозъка и с примряло сърце. Главата й клюмна встрани, беше готова да припадне. Жана я дръпна за ръката, за да я накара да се опомни.
Маргьорит машинално извиваше с малките си мургави ръце шията на една кукла.
Изабел не мърдаше. Чувствуваше върху себе си погледите на Маргьорит и Жана. Ролята на изобличителка започна да й тежи. Изведнъж я обзе безкрайна умора. „Ще отида докрай“ — реши тя в себе си.
Братята д’Оне влязоха забързани, развълнувани и в желанието си да покажат своето усърдие и да се изтъкнат, едва ли не се блъскаха.
Изабел посочи с ръка.
— Татко — рече тя, — тия млади благородници, изглежда, са предугадили вашето желание, защото ето че са донесли закачени на коланите си кесиите, които поискахте да видите.
Филип Хубави се обърна към снахите си:
— Можете ли да ми обясните защо тези щитоносци притежават подаръците, които вашата зълва ви е направила?
Никоя не отговори.
Филип д’Оне погледна Изабел учудено, като куче, което не разбира защо го бият, после обърна очи към брат си, сякаш търсеше закрила. Готие гледаше със зяпнала уста.
— Стража! При мен! — извика кралят.
Гласът му отекна необичайно и страшно в замъка и в нощта. Студени тръпки полазиха по гърба на присъствуващите. Повече от десет години, по-точно от битката при Мон-з’ан-Певел, когато бе разпалил войската си и изтръгнал победата, не бяха го чули да вика и бяха забравили силата на гласа му. Впрочем това бяха единствените думи, които кралят произнесе по този начин.
— Извикайте капитана си! — рече той на един от притичалите се войници. На другите заповяда да стоят до вратата. Тежки стъпки затрополиха тичешком по обходния път на караула и след миг месир Ален дьо Парей влезе гологлав, като довършваше да пристяга оръжието си.
— Месир Ален — каза кралят, — отведете тези двама щитоносци. В тъмница и във вериги! Те ще отговарят пред моя съд.
Готие д’Оне понечи да се хвърли на колене.
— Господарю — промълви той, — господарю…
— Стига! — спря го кралят. — Отсега нататък ще говорите на месир Ногаре… Месир Ален — продължи той, — принцесите ще бъдат пазени тук от вашите хора до ново нареждане. Забранявам да излизат. Забранявам на всички — слуги, роднини, дори и на съпрузите им, да влизат тук или да говорят с тях. Вие отговаряте.
Колкото и неочаквани да бяха тези заповеди, Ален дьо Парей ги изслуша, без да мигне. Нищо не можеше да учуди човека, който беше арестувал великия магистър на тамплиерите. Кралската воля беше за него единствен закон.
— Да вървим, господа — обърна се той към двамата братя и им посочи вратата.
Тръгвайки, Готие пошепна:
— Да се молим богу, Филип, всичко е свършено… Стъпките им, заглушавани от стъпките на стражата, заглъхнаха по плочите.
Маргьорит и Бланш слушаха тия стъпки, които отнасяха любовта, честта, щастието, целия им живот. Жана се питаше ще успее ли някога да докаже невинността си. Маргьорит рязко запокити разкъсаната кукла в огъня. Бланш отново беше близо до припадък.
— Ела, Изабел — рече кралят.
Двамата излязоха. Младата английска кралица беше победила, но се чувствуваше много уморена и странно развълнувана, защото баща и беше казал: „Ела, Изабел.“ От детинството й насам за пръв път бе се обърнал към нея на „ти“.
Тръгнаха един след друг по обходния път на караула. Източният вятър гонеше по небето грамадни черни облаци. Кралят мина през кабинета си, взе сребърния светилите и отиде да търси синовете си. Голямата му сянка се очерта по една извита стълба. Сърцето му тежеше и той не усещаше, че по пръстите му капе разтопен восък.