Той е див вълк, жестоко и лицемерно вълчище — казваше тя за него. — Но аз съм по-умната и Робер ще си строши главата от престараване. От много месеци насам те почти не си говореха и се виждаха само по задължение в двореца.
Тази сутрин, седнала пред малка масичка, поставена до леглото й, графиня Мао нагъваше филия след филия със заешки пастет, който съставляваше първото блюдо от сутрешната й закуска.
Робер се мъчеше да се преструва на разтревожен и печален, тя пък, щом го видя да влиза, се постара да изглежда най-непринудено безразлична.
— Е! Какво сте се разшетали още в тъмно, племеннико, пристигате като хала! Защо е това бързане?
— Лельо — извика Робер, — всичко е загубено! Мао не мръдна, само най-спокойно изля в гърлото си пълна чаша рубинено арбоазко вино, което предпочиташе пред всяко друго.
— Какво загубихте, Робер? Още един процес ли? — попита тя.
— Лельо, кълна се, че съвсем не е време да си разменяме остроти. Нещастието, което се стоварва върху нашия род, не търпи шега.
— Кое нещастие за единия би било нещастие за другия? — подхвърли Мао с невъзмутим цинизъм.
— Лельо, ние се намираме в ръцете на краля!
Мао не можа да прикрие лекото безпокойство в погледа си. Питаше се какъв капан й се гласи и какво означава цялото това предисловие.
С привично движение тя запретна ръкави над месестите си тлъсти лакти. После удари по масата и извика:
— Тиери!
— Не мога да говоря пред никого освен пред вас — извика Робер. — Това, което ще ви кажа, засяга семейната чест.
— Ба, пред канцлера ми можеш да кажеш всичко. Тя не се доверяваше и искаше свидетел.
За един кратък миг двамата се измериха с поглед — тя нащрек, а той с наслада от комедията, която разиграваше. „Викай си хората — мислеше Робер. — Викай, нека всички чуят!“ Интересна гледка представляваха тия двама души, когато се наблюдаваха и измерваха, застанали един срещу друг като два бика от една раса и една кръв, които толкова си приличаха и толкова се ненавиждаха.
Вратата се отвори и Тиери д’Ирсон влезе. На тоя дребен надут човек с остър бял нос и кръглолик, който беше главен свещеник в катедралата на Арас, канцлер на Мао и малко нещо неин любовник, съвсем не липсваше самоувереност, нито авторитет.
Той поздрави Робер и като го гледаше с полузатворени очи така, че се принуждаваше да си държи главата силно наклонена назад, каза:
— Вашето посещение е рядко събитие, монсеньор.
— Изглежда, че племенникът ми има да ми съобщава за някакво голямо нещастие — рече Мао.
— Уви! — изстена Робер и се отпусна на един стол. Той замълча и Мао започна да издава признаци на нетърпение.
— Ние с вас, лельо, сме имали недоразумения — подзе той.
— Нещо много повече, племеннико, грозни крамоли, които завършиха без полза за вас.
— Разбира се, разбира се, и бог ми е свидетел, че съм ви желал всички възможни злини.
Той пак пусна в ход любимата си хитрост — пълна откровеност и признаване на лошите си намерения, за да прикрие ножа в ръката си.
— Но никога не бих ви пожелал такова нещо, защото знаете, че съм кавалер и много държа на честта.
— Но какво има? Говори най-сетне! — не издържа Мао.
— Вашите дъщери, моите братовчедки, са уличени в прелюбодеяние и задържани по заповед на краля. И Маргьорит заедно с тях.
Мао не прецени изведнаж удара. Тя не повярва.
— От кого научи тая басня?
— Лично от мен самия, лельо. Целият двор в Мобюисон го знае. То стана късно снощи.
Правеше му удоволствие да къса нервите на Мао, като й разкрива случилото се на части, и то само онова, което намери за добре.
— Те признали ли са? — попита Тиери д’Ирсон все така с полузатворени клепачи.
— Не зная — отговори Робер. — Но младите д’Оне са в ръцете на вашия приятел Ногаре и в този момент са на път да признаят и заради тях.
— Моят приятел Ногаре… — повтори бавно Тиери. — И невинни да са, от неговите ръце ще излязат по-черни от катран.
— Лельо — продължи Робер, — тая нощ аз изминах десет левги от Понтоаз до Париж, за да дойда да ви съобщя, защото никому не мина през ум да го направи. Все още ли мислите, че се ръководя от лоши чувства?
Мао погледна племенника си и в нещастието си помисли: „Може пък да е способен понякога на човещина.“ После, сърдито рече:
— Искаш ли да хапнеш?
Само от тая дума Робер разбра, че наистина е засегната.
Той взе от масата един студен фазан, разчупи го на две и започна да яде с ръце. Изведнъж видя, че леля му странно променя цвета си. Най-напред деколтето й над обшитата с хермелинови кожи рокля стана огненочервено, после вратът, после долната част на лицето. Виждаше се как кръвта нахлува в главата й, стига до челото и го обагря в тъмночервено. Графиня Мао се улови за сърцето.