„Ха така де — помисли Робер. — Умира, ей сега ще пукне!“ Но остана разочарован, защото графинята се съвзе и като замахна с ръка, помете заешкия пастет и сребърните чаши и паници, които с трясък се търкулнаха на пода.
— Мръсници! — изрева тя. — След всичко, което направих за тях, уредих им браковете… Да се оставят да ги уловят като уличници. Хубаво! Нека загубят всичко, нека ги затворят! Да ги набият на кол, да ги обесят!
Свещеникът-канцлер не мръдна. Беше свикнал с яростните избухвания на графинята.
— Точно това си казвах и аз, лельо — каза Робер с пълна уста. — Много зле се отплащат за всичките ви грижи.
— Трябва незабавно да замина за Понтоаз — извика Мао, без да го слуша. — Трябва да ги видя и да им кажа какво да говорят.
— Съмнявам се, че ще успеете, лельо. Те са изолирани и никой не може…
— Тогава ще говоря с краля, Беатрис! Беатрис! — извика тя.
Една завеса се повдигна. Висока девойка на около двадесет години, черноока, със закриглена корава гръд, развити ханшове и дълги бедра влезе, без да бърза. Щом я видя, Робер д’Артоа се усети привлечен от нея.
— Беатрис, ти чу всичко, нали? — попита Мао.
— Да… госпожо… — отговори девойката малко насмешливо, като удължаваше края на думите. — Бях зад вратата… както обикновено.
Мудността в говора и движенията й се забелязваше и в начина, по който ходеше и гледаше. Тя й придаваше някаква гъвкава мекота и едно неестествено благодушие, но в очите и, между дългите черни мигли, блестеше подигравка. Очевидно хорските нещастия, човешките борби и драми я радваха.
— Племенницата на Тиери — посочи я Мао на Робер. — Направих я своя първа придворна дама.
Беатрис д’Ирсон гледаше Робер д’Артоа с лукава безочливост. Личеше любопитството й към този великан, за чиито злодеяния беше чувала да се говори толкова много.
— Беатрис — подзе Мао, — поръчай да впрегнат носилката ми и да оседлаят шест коня. Заминаваме за Понтоаз.
Беатрис продължаваше да гледа Робер право в очите и сякаш не чуваше. Имаше в това хубаво момиче нещо, което дразнеше и смущаваше. С мъжете още от пръв поглед като че ли установяваше споразумение да не им оказва никаква съпротива. Но в същото време ги караше да се питат дали е съвсем глупава, или тайничко се подиграва с тях.
„Хубаво парче… добре бих прекарал една вечер с нея“ — помисли Робер, като я гледаше как излиза, без да бърза.
От фазана беше останала само една кост и той я хвърли в огъня. Сега усети жажда, взе от масичката металическата кана, от която Мао си бе наляла, и отпи голяма глътка.
Графинята ходеше напред-назад из стаята и постоянно си засукваше ръкавите.
— Няма да ви оставя сама в този ден, лельо — рече д’Артоа. — Ще ви придружа. Това е семеен дълг.
Мао вдигна очи към него, все още малко недоверчива. Най-сетне се реши и му протегна ръце.
— Ти си ми правил много пакости, Робер, и обзалагам се, че ще ми правиш още, но днес, трябва да призная, постъпи като добро момче.
IX
КРАЛСКА КРЪВ
Дневната светлина бавно проникваше в ниския дълъг зимник на замъка в Понтоаз, където Ногаре разпитваше двамата братя д’Оне. Пропя петел, след него други, ято врабчета прелетя край самите отдушници, отворени за проветряване. Един запален факел пращеше на стената и смесваше острата си миризма с миризмата на изтезаваните тела.
— Факел! — тихо рече Гийом дьо Ногаре.
Един от палачите, който беше се облегнал до стената да си почине, отиде до ъгъла на зимника и взе нов факел. Запали го от жарта на един мангал, върху който се нажежаваха железата за изтезаване, станали вече излишни. Свали от подпорката изгорелия факел, угаси го и сложи на негово място новия. Очите и на двамата „мъчители“, както ги наричаха, бяха зачервени от умора. Мускулестите им космати ръце, оплескани с кръв, висяха отпуснати край кожените престилки. Тежка миризма се излъчваше от телата им.
Ногаре стана от столчето, на което бе седял през време на разпита, и мършавият му силует се удвои в трептящата по сивите каменни зидове сянка.
От вътрешността на избата се чуваше запъхтяно дишане и плач — братята д’Оне стенеха в един глас.
Ногаре се наведе над тях. И двамата неимоверно много си приличаха. Кожата беше еднакво сива, набраздена от влажни ручейчета, а под слепналите от пот и кръв коси прозираше формата на черепите. От разкъсаните устни излизаше продължително стенание и телата се разтърсваха от гърчове.