— „Ние, Гийом дьо Ногаре, рицар, главен секретар на кралството и пазач на френския печат по милостта на нашия обичан господар, крал Филип Четвърти, и по заповед на същия днес на двадесет и пети април хиляда триста и четиринадесета година разпитахме между полунощ и един часа в замъка на Понтоаз със съдействието на мъчителите от управлението на гореспоменатия град господата Готие д’Оне, бакалавър33 на монсеньор Филип, граф дьо Поатие, и Филип д’Оне, екюе на монсеньор Карл, граф дьо Валоа…“ Ногаре обичаше добре изпипаната работа. Разбира се, братята д’Оне най-напред бяха отричали, но пазителят на печата имаше метод за водене на следствието, пред който кавалерските скрупули не издържаха дълго. Беше изтръгнал от двамата млади хора пълни и подробни признания. Времето на началото на любовното приключение, датите на срещите, нощите в кулата Нел, имената на слугите-съучастници и всичко онова, което за виновните бе представлявало страст, любовна треска и наслада, беше изброено, описано и подробно изложено в протоколите на разпита.
Изабел не смееше да вдигне очи към братята си, а и те се стесняваха да се гледат помежду си. В продължение на близо четири години бяха ги подигравали, подмятали, залъгвали. Всяка дума на Ногаре ги изпълваше с мъка и срам.
Изреждането на датите постави пред Луи Наварски един ужасен въпрос: „През първите шест години на нашия брак нямахме деца. Роди ни се дете, чак след като този д’Оне е влязъл в леглото на Маргьорит… В такъв случай малката Жана…“И той вече нищо не чуваше, защото кръвта нахлу в главата му, ушите му писнаха и една мисъл го изпълни: „Дъщеря ми не е от мен. Дъщеря ми не е от мен…“ Граф дьо Поатие обаче се стараеше да не изпусне нищо от четенето. Ногаре не бе можал да накара братята д’Оне да кажат, че графиня дьо Поатие е имала любовник, нито да изкопчи някакво име. А след всички техни признания можеше да се допусне, че ако знаеха това име, ако познаваха любовника й, биха го издали. Обаче графиня дьо Поатие беше играла твърде мръсна роля на съучастница, в това нямаше съмнение… Филип дьо По-атие размишляваше.
— „Смятайки, че въпросът е достатъчно изяснен и при положение, че гласът на затворниците беше станал едва доловим, ние решихме да приключим разпита и да до кладваме на краля, нашия господар.“ Пазителят на печата свърши. Той подреди книжата си и зачака.
Филип Хубави мълча известно време, после изправи глава.
— Месир Гийом — рече той, — вие ни разкрихте болезнени неща. Когато издадем присъдата, ще унищожите всичко това…
И той посочи кожената папка. — … за да не остане друга следа освен скритото в паметта ни.
Ногаре се поклони и излезе.
Настъпи дълго мълчание, после внезапно някой извика:
— Не!
Извикал бе принц Шарл, който бе станал прав. Той повтори: „Не!“, сякаш му беше невъзможно да приеме истината. Ръцете му трепереха, по бузите му се появиха розови петна, не можеше да сдържи сълзите си.
— Тамплиерите… — промълви той като замаян.
— Какво казвате, Шарл? — попита Филип Хубави. Той не обичаше да му припомнят този извънредно пресен спомен. В ушите му, както в ушите на всички присъствуващи, освен на Изабел, още кънтеше гласът на великия магистър:
„Бъдете проклети до тринадесето коляно на вашите родове.“ Но Шарл не мислеше за проклятието.
— Същата нощ, същата нощ — мълвеше той, — те са били заедно.
— Шарл — рече кралят. — Вие сте били много слаб съпруг; опитайте се поне да бъдете силен принц.
Това бяха единствените ободрителни думи, които младият човек получи от баща си.
Монсеньор дьо Валоа още не беше продумал и за него беше истинско наказание да мълчи толкова продължително време. Използува момента и избухна.
— Кълна се в тялото Христово! — провикна се той. — Чудни работи стават в кралството, чак под покрива на самия крал! Рицарството загива, господарю, братко мой, и честта заедно с него…
И той се впусна в злъчно многоглаголствуване, надуто, заплетено и доста коварно. За Валоа всички събития бяха свързани. Кралските съветници с Марини начело искат да унищожат рицарските ордени, но ударът им унищожава и нравствеността. Легистите, „хора от кол и въже“, измислят някакво си ново право, извлечено от римското, за да заместят хубавите стари феодални закони. Резултатите не закъсняха. През време на кръстоносните походи жените стояха сами в течение на години, но знаеха да пазят честта и никой васал не би се осмелил да ги изкуши. А сега, само позор и слободия! Как може? Двама щитоносци.
— Единият от тия щитоносци се числи към вашия двор, братко — прекъсна го сухо кралят.
— Както пък другият, братко, е кандидат-рицар при вашия син — отвърна Валоа, сочейки граф дьо Поатие.
33
Кандидат-рицар (бакалавър) във феодалната йерархия е бил средният чин между рицар и екюе (щитоносец). Титлата се давала на благородници, които не са имали средства да поддържат собствена войска, или на млади благородници, кандидати за рицари.
Екюе в буквален смисъл значи гербоносец на рицаря.