Графът разпери дългите си ръце.
— Всеки от нас — рече той — може да стане жертва на негодника, комуто е гласувал доверие.
— Тъкмо затова — извика разпалено Валоа, който черпеше доказателства от всичко, — тъкмо затова няма по-голямо престъпление за един васал от това, да прелъсти и похити честта на жената на своя сюзерен. Братята д’Оне измениха…
— Смятайте ги за мъртви, братко — прекъсна го кралят и направи с ръка едно движение, пренебрежително и рязко, което изразяваше повече от най-дългата реч. После продължи:
— Единственото, което трябва да решим, то е съдбата на принцесите-прелюбодейки… Позволете, братко, да попитам най-напред синовете си… Говорете, Луи.
Луи Наварски понечи да заговори, но бе обзет от пристъп на кашлица и две червени петна се появиха на бузите му. Изчакаха да му мине задавянето. Когато си пое дъх, той извика ядосано:
— Скоро ще почнат да приказват, че дъщеря ми е копеле. Това ще кажат! Копеле!
— Ако вие пръв го заявите, Луи — отвърна кралят, — сигурно ще се намерят и други да го повторят.
— Наистина… — рече Шарл дьо Валоа и в големите му сини очи изведнаж блесна особена светлина — той не беше още се сетил за това.
— И защо да не го заяви, ако е вярно? — горещеше се Луи, загубил всякакво самообладание.
— Замълчете, Луи… — каза кралят и удари върху подставката за ръце на стола си. — Бъдете любезен само да дадете мнението си относно наказанието, което трябва да получи вашата съпруга.
— Да й се отнеме животът! — извика Вироглавия. — На нея и на другите две! И на трите! Смърт, смърт, смърт!
Той повтори думата смърт със стиснати зъби, а с ръката си сякаш сечеше глави.
Тогава Филип дьо Поатие поиска с поглед думата от баща си и каза:
— Мъката ви заслепява, Луи. Жана няма на душата си толкова тежък грях както Маргьорит и Бланш. Разбира се, тя е много сбъркала, загдето е служила на увлеченията им и с това се е силно провинила. Но месир дьо Ногаре не е получил доказателства за брачна изневяра от нейна страна.
— Накарайте го да я подложи на изтезания, и ще видите дали няма да признае! — извика Луи. Тя е спомогнала да се опетни моята чест и честта на Шарл. Ако вие държите за нас, ще приложите спрямо нея същата мярка, както спрямо останалите две измамнички.
Филип дьо Поатие не отговори веднага.
— Вашата чест ми е скъпа, Луи — рече той. — Но и графството Франш ми е не по-малко скъпо.
Присъствуващите се спогледаха и Филип продължи:
— Вие имате като собственост Навара, Луи, която получихте от майка ни. Вече сте крал и ще имате, да даде господ колкото може по-късно, и Франция. Аз обаче притежавам само Поатие, което баща ни беше милостив да ми даде, и дори не съм пер на Франция. Но чрез жена си Жана аз съм дворцов граф на Бургундия и господар на Сален, чиито солни мини дават по-голямата част от доходите ми. Нека, значи, Жана да бъде затворена в някой манастир, докато нещата се позабравят пък и завинаги, ако това е наложително за вашата чест, но да не се посяга на живота й, ето това предлагам аз.
Монсеньор Луи д’Еврьо, който дотогава беше мълчал, подкрепи Филип.
— Племенникът ми има право както пред бога, така и пред кралството — каза той убедително, но без предвзетост. — Смъртта не е дребна работа, тя вдъхва голяма тревога у нас самите и не бива в изблик на гняв да решаваме да я наложим другиму.
Луи Наварски му хвърли зъл поглед.
В кралския род бяха разделени на две, и то от дълго време. Валоа се ползуваше с привързаността на племенниците си Луи и Шарл, защото те бяха слаби, податливи на влияние и малко се прехласваха пред неговото велеречие, пред неговия изпълнен с приключения живот и пред изгубените му престоли. Противно на тях Филип дьо Поатие беше се метнал на чичо си д’Еврьо, човек спокоен, прям, разумен, който не тормозеше епохата с амбициите си и напълно се задоволяваше със земите си в Нормандия, мъдро управлявани от него. Така че присъствуващите не се учудиха, когато той подкрепи обичния си племенник — всички знаеха тяхното сходство.
По-изненадващо беше поведението на Валоа, който след яростната си реч преди малко остави Луи без поддръжка и също се произнесе срещу смъртната присъда. Манастирът му се струваше прекалено меко наказание за виновниците, но затвора, доживотния затвор — той особено много наблегна върху последното, — ето кое препоръчваше.
Такава снизходителност у бившия титулярен император на Цариград не беше израз на природно добродушие. Тя можеше да произтича само от някаква сметка, сметка, която той веднага си направи, щом Луи Наварски произнесе думата копеле. И наистина…