На палачите рядко се удаваше подобен случай — да изложат така пълно на показ всичките си способности, и то пред такава възторжена публика. Те се спогледаха и с точно пресметнато движение на жонгльори едновременно подхвърлиха във въздуха предметите на греха.
Един шегаджия се провикна, сочейки с пръст принцесите.
— На тях трябва да ги дадат! Тълпата избухна в смях.
Осъдените бяха свалени от колелата и завлечени до пъна. Острието на брадвата проблясна на два пъти. След това помощниците занесоха до бесилката онова, което беше останало от Готие и Филип д’Оне, от двамата красиви щитоносци, които само преди два дни бяха препускали по пътя за Клермон, занесоха двете разкъсани, кървави тела, обезглавени и кастрирани, повдигнаха ги и ги закачиха за мишците на бесилката.
Веднага след това по нареждане на Ален дьо Парей трите черни каруци, заобиколени от конници с железни шлемове, потеглиха и сержантите от комендантството започнаха да опразват площада. Тълпата се източваше бавно, защото всеки искаше да мине край ешафода и да хвърли още един поглед. Подир това хората на групички, като продължаваха да разискват, се запътиха кой към ковачницата си, кой към месарницата, дюкянчето или градината си, за да подхванат спокойно своята ежедневна работа. Защото в тия векове, когато половината от жените умираха при раждане, а две трети от децата — още в люлката, когато епидемии покосяваха зрялата възраст, а църквата подготвяше човека най-вече за неговия край, когато произведения на изкуството, разпятия, мъченичества, погребения, страшният съд непрекъснато изобразяваха картината на небитието, хората бяха свикнали с мисълта за смъртта и само някакъв изключителен начин на умиране можеше за момент да ги развълнува.
Неколцина най-страстни сеирджии зяпаха как помощниците измиваха инструментите, а двамата палачи си поделиха вещите на своите жертви. И наистина, обичаят им даваше право да вземат всичко, което намерят върху осъдените, от колана до краката. То съставляваше част от възнаграждението им. Така че изпратените от английската кралица скъпоценни кесии, рядка плячка, попаднаха накрая в ръцете на понтоазките палачи.
Една хубава черноока девойка в облекло на благородница се приближи до палачите и тихичко, с малко провлечен глас им поиска езика на единия от екзекутираните.
— Казват, че помагал при женски болести… — обясни тя. — Езика на когото и да е от тях… безразлично…
Палачите я погледнаха подозрително. Дали не й трябва за някаква магия? Защото кому не е известно, че езикът на обесен, особено на обесен в петък, служи за повикване на дявола? Но може ли и езикът на обезглавен да послужи за същата цел?
Беатрис д’Ирсон обаче държеше в шепата си една лъскава златна монета, затова, като се престориха, че прикрепят по-добре едната от набучените на бесилката глави, издърпаха онова, което девойката искаше.
— Само езика ли искате? — закачи я по-дебелият от палачите. — Защото за тези пари можем да ви дадем и другото.
Да, наистина в тая екзекуция всичко беше необикновено…
А по пътя за Поаси бавно се движеха три черни каруци. През всяко село, откъдето минаваха, от третата каруца неизменно се подаваше една жена с бръсната глава и крещеше към показалите се на протките селяни:
— Кажете на монсеньор Филип, че съм невинна! Кажете му, че не съм го опозорила.
XII
ПРАТЕНИКЪТ ВЪВ ВЕЧЕРНИЯ ЗДРАЧ
И все пак, докато кръвта на братята д’Оне съхнеше по жълтата пръст на площада в Мартроа и кучетата душеха и ръмжаха, Мобюисон бавно се съвземаше от драмата.
Тримата кралски синове не се показаха през целия ден. Пък и никой не отиде при тях освен зачислените им на служба благородници. Напразни бяха и опитите на Мао да бъде приета от крал Филип. Ногаре дойде да й съобщи, че кралят работи и не желае да бъде обезпокояван. „Той, това куче, измайстори всичко и сега ми пречи да се срещна с господаря му.“ Всичко затвърдяваше нейното убеждение, че пазителят на печата е главният виновник за гибелта на дъщерите и, за немилостта, в която тя лично бе изпаднала.
— Господ да ви е на помощ, месир дьо Ногаре, господ да ви е на помощ! — му рече тя със заплашителен тон, преди да се качи в носилката си и да отпътува за Париж.
В Мобюисон пламнаха други страсти и вниманието се насочи другаде. Близките на заточените принцеси се помъчиха да завържат отново невидимите нишки на силата на интригата, та макар и като се отрекат от приятелства, с които до вчера бяха се перчили. Совалките на страха, суетността и амбицията бяха пуснати в ход, за да изтъкат върху нова основа грубо разкъсаното платно.