Робер д’Артоа има благоразумието да не изтъква своето тържествуване; чакаше да обере плодовете. И почитта, с която обикновено се ползуваше бургундският род, вече се насочваше към него. Вечерта го поканиха на кралската вечеря и на всички стана ясно, че му се оказва благоволение.
Малка вечеря, почти траурна, на която присъствуваха само братята на Филип Хубави, дъщеря му, Марини, Ногаре и Бувил. В тясната дълга зала, където се поднасяше яденето, цареше тежко мълчание. Дори Шарл дьо Валоа мълчеше, а хрътката Ломбард, сякаш усетила стеснението у сътрапезниците, беше се отделила от краката на господаря си и лежеше пред камината.
Робер д’Артоа настойчиво търсеше погледа на Изабел, но тя със същата упоритост отбягваше очите му. Не искаше с никакъв знак да покаже на своя братовчед-исполин, с когото бяха преследвали грешни страсти у другите, че е склонна към същите изкушения. Приемаше съучастие само в правосъдието.
„Не ми е съдено на мене любов — си казваше тя. — Трябва да се примиря с това.“ Но признаваше, че не й е лесно да се примири.
Когато между две блюда щитоносците сменяха резените хляб, влезе леди Мортимър и донесе малкия принц Едуард, за да целуне майка си преди лягане.
— Госпожо дьо Жоанвил — обърна се към нея кралят с моминското й име, — приближете до мен единствения ми внук.
Присъствуващите забелязаха начина, по който той произнесе думата „единствения“.
Филип Хубави пое детето и дълго го държа пред себе си, разглеждайки малкото невинно личице, закръглено и розово, с трапчинки на бузките. Чии черти и характер ще приеме то? Дали тия на непостоянния си, податлив на влияние, развратен баща, или на майка си Изабел? „За честта на моята кръв — мислеше си кралят — бих желал да приличаш на майка си, но за щастието на Франция дано даде бог да бъдеш син само на слабия си баща!“ Защото въпросът за наследяването на престола се налагаше с цялата си тежест пред него. Какво би станало, ако някой ден английският владетел намери, че има право да претендира за престола на Франция?
— Едуард, усмихнете се на дядо си — рече Изабел. Малкият принц не изглеждаше да изпитва някакъв страх от кралския поглед. Изведнаж протегна малката си ръчичка, улови златистите коси на владетеля и дръпна една къдрица. Филип Хубави се усмихна.
Тогава всички сътрапезници си отдъхнаха с облекчение, всеки побърза да се засмее, всеки се осмели най-сетне да заговори.
След вечерята кралят освободи своите гости, като задържа само Марини и Ногаре. Седна до камината и дълго мълча. Съветниците му почтително чакаха.
— Кучетата са божи създания. Но знаят ли, че има бог? — попита той неочаквано.
— Сир — отвърна Ногаре, — нам ни са известни много неща за хората, защото самите ние сме хора, но за всичко останало в природата малко знаем…
Филип Хубави пак замълча, вгледан в хищните, оградени с черни кръгове очи на голямата хрътка, легнала пред него с муцуна между предните си лапи. Кучето от време на време мигаше, но кралят — не.
Крал Филип размишляваше върху всемирни и неясни проблеми, както често се случва с владетелите, когато току-що са поели някаква тежка трагична отговорност, и търсеше в необозримото увереност, че съществува някакъв порядък, където безпогрешно се вписват делата и животът му.
Най-сетне той се изправи и рече:
— Ангьоран, мисля, че правилно отсъдихме. Но накъде отива кралството? Синовете ми нямат наследници.
Марини отговори:
— Ще имат, сир, ако си вземат нови жени.
— Те имат жени пред бога.
— Бог може да ги освободи.
— Бог не слуша земните владетели.
— Папата може да разкъса връзките. Кралят погледна Ногаре.
— Прелюбодеянието не е основание за разтрогването на брака — тутакси отговори пазителят на печата.
— Ние обаче нямаме друго средство — каза Филип Хубави. — А аз не мога да се съобразявам с общия закон, дори ако той изхожда от папата. Един крал трябва да има пред вид, че може да умре най-неочаквано. Не мога да разчитам на възможни вдовства, за да осигуря кралското потомство.
Ногаре вдигна голямата си постала и плоска ръка.
— Тогава, господарю, защо не накарахте да екзекутират снахите ви, поне двете?
— Положително бих го направил — отговори хладно Филип Хубави, — ако това не би ме лишило от двете Бургундии. Наследието на престола е важно нещо, разбира се, но целостта на кралството не е по-маловажно.
Марини мълчаливо кимна в знак на съгласие.
— Месир Гийом — продължи кралят, — вие ще отидете при папа Климент и ще му обясните, че един кралски брак не е обикновен брак. Синът ми Луи е мой наследник, той трябва пръв да бъде освободен.