— Ще вложа цялото си усърдие, сир — отвърна Ногаре. — Но бъдете сигурен, че бургундската графиня ще направи всичко, за да ни попречи пред светия отец.
Наблизо се чу конски тропот, после заскърцаха веригите и железата на главната порта. Марини отиде до прозореца, като говореше:
— Светият отец ни е извънредно много задължен, преди всичко за папската си тиара, затова ще приеме съображенията ни. Църковното право дава достатъчно възможности…
По каменната настилка на двора затропаха конски подкови.
— Пратеник, сир — рече Марини. — Види се, иде отдалеч.
— Кой го изпраща? — попита кралят.
— Не зная, не мога да различа гербовете му34… Ще трябва също така да се поговори малко по-строгичко с монсеньор Луи — продължи Марини, — за да не провали с някоя неуместна постъпка собствената си работа.
— Ще имам грижата, Ангьоран — каза кралят. В този момент влезе Юг дьо Бувил.
— Сир, пратеник от Карпантрас. Иска да бъде приет лично от вас.
— Да влезе.
— Папският куриер — рече Ногаре.
В това нямаше нищо чудно. Между Светия престол и двореца връзката беше постоянна, дори всекидневна.
Конникът, младеж на около двадесет и пет години, едър и широкоплещест, беше потънал в прах и кал. Кръстът и ключът, извезани нашироко върху надризницата му от жълт и черен плат, показваха, че е служител на папата. В лявата ръка държеше шапката си и служебния си жезъл. Приближи се до краля, коленичи на единия си крак и откачи от колана си кутийка от абаносово дърво и сребро, която съдържаше съобщението.
— Сир — каза той, — папа Климент почина.
Една и съща тръпка прониза присъствуващите. Кра — лят и Ногаре се спогледаха и пребледняха. Кралят отвори абаносовата кутия, извади едно писмо, подпечатано от Арно, кардинала на Ош, счупи печата и зачете внимателно, сякаш за да се увери в истината.
— Папата, когото ние провъзгласихме, сега принадлежи богу — прошепна той, подавайки пергамента на Марини.
— Кога се е поминал? — попита Ногаре.
— Точно преди шест дни — отвърна Марини. — През нощта на 19 — и срещу 20 — и.
— Един месец след… — рече кралят.
— Да, сир, един месец след… — потвърди Ногаре.
И двамата бяха направили една и съща сметка. На 18 март великият магистър им беше извикал изсред пламъците: „Папа Климент, рицар Гийом, крал Филип, до една година аз ви призовавам пред съда господен…“И ето че първият вече умря.
— Кажете ми — обърна се кралят към пратеника, като му даде знак да стане, — как умря светият отец?
— Сир, папа Климент се е намирал у племенника си месир дьо Гот в Карпантрас, когато е бил обзет от треска и тревожен страх. Тогава казал, че иска да се върне в родната си Аквитания, за да умре във Виландро, където се е родил. Но не можа да стигне дотам, още на първия етап бе принуден да спре в Рокмор при Шатоньоф. Лекарите опитаха всичко, за да го спасят, дори му дадоха да яде стрити на прах изумруди, които, види се, са най-доброто лекарство за неговата болест. Но нищо не помогна. Започна да се задушава. Кардиналите стояха край него. Друго нищо не зная.
Той млъкна.
— Свободен си — каза кралят.
Пратеникът излезе. В залата не се чуваше нищо друго освен сумтенето на голямата хрътка, която спеше край огъня.
Кралят и Ногаре не смееха да се погледнат. „Възможно ли е наистина да сме прокълнати?… — мислеха си те. — Кой от двама ни сега?“ Монархът беше силно пребледнял и седеше вцепенен като мъртвец в дългата си кралска дреха.
Трета част
ПРЪСТ БОЖИ