Една заран хубавата Беатрис д’Ирсон излезе от замъка д’Артоа. Беше в началото на май и слънцето играеше по прозорците на къщите. Беатрис вървеше, без да бърза; приятно й беше да усеща как прохладният вятър гали челото й. Вдишваше пролетните ухания и се радваше на мъжките погледи, особено на ония от простолюдието. Стигна до квартала Сент Йосташ и навлезе в улица Бурдоне. Тук бяха дюкянчетата на обществените писари и търговците на восък, които изработваха плочки за писане, свещи и подова смазка. Но тук се въртеше и друга търговия. Скришно в някои къщи се продаваха на високи цени и с крайна предпазливост съставките на всякакви магии: змийски прах, стрити жаби, котешки мозък, косми от улични жени, както и разни билки, брани на месечина, от които се приготвяха любовни питиета или отрови, предназначени да накарат някой враг „да легне под тревата“. Често наричаха тоя тесен проход „магьосническата уличка“, защото там до пчелния восък, основно вещество за правене на магии, беше отворил пазар самият дявол.
С безгрижен вид и примамващ поглед Беатрис д’Ирсон влезе в едно дюкянче, на което вместо надпис имаше голяма свещ от боядисана ламарина. Фасадата беше тясна, а помещението — дълго и мрачно. От тавана висяха вощеници от всякакви размери, а по рафтовете край стените бяха натрупани лоени свещи и кафяви, червени и зелени восъчни питки, които се използуваха за запечатване. Въздухът силно миришеше на восък и всеки пред-мет беше станал малко лепкав.
Търговецът, стар човек с голям калпак от неизбелена вълна, правеше сметките си с помощта на едно сметало. Като видя Беатрис, той се усмихна с беззъбата си уста.
— Майстор Анжелбер… — каза Беатрис — ида да ви платя сметката на двореца д’Артоа…
— А, добре правите, уважаема госпожо, добре правите, защото в наше време парите по-бързо си отиват, отколкото идват. Всеки наш доставчик иска да му се заплати в брой. Но най-вече ни съсипва данъкът! Щом продам стока за една ливра, плащам данък едно дение. Кралят печели от моя труд повече от мен.
Той потърси между плочките със сметките си плочката на дома д’Артоа и я доближи до мишите си очи.
— Значи, имате четири ливри и осем петачета, ако не се лъжа. И още четири дениета — побърза да добави той, тъй като беше свикнал да прехвърля върху купувача данъка, от който толкова се оплакваше.
— Аз… съм ги изчислила шест ливри… — рече бавно Беатрис и сложи две монети върху тезгяха.
— А, ето един хубав начин на заплащане, от такъв се нуждаем повечко!
Той опита монетите със зъбите си, после добави съучастнически:
— Сигурно ще искате да видите вашия човек? Аз съм много доволен от него, добре служи и не е приказлив… Майстор Еврар!
От задната стаичка се показа един куц човек. Беше около тридесетгодишен, сух, но як, с кокалесто лице и дълбоки тъмни орбити на очите.
Майстор Анжелбер тутакси се сети, че има някаква бърза работа.
— Залостете вратата след мен. Ще отсъствувам около час — рече той.
Щом остана сам с Беатрис, куцият я улови за ръцете и рече:
— Елате!
Тя го последва в дъното на дюкянчето, мина зад завесата, която той повдигна, и влезе в килера, където бяха складирани пити суров восък, каци с лой, вързопи фитили. Имаше и един тесен сламеник, сместен между стар сандък и варосаната стена.
— Моят замък, моите имения, командерията на рицар Еврар! — усмихна се куцият с горчива ирония, сочейки това мизерно обиталище. — Но все пак за предпочитане пред смъртта, нали?
И като сграбчи Беатрис за раменете, рече задъхано:
— А ти си за предпочитане пред вечното блаженство. Колкото говорът на Беатрис беше бавен и спокоен, толкова неговият беше бърз и задъхан.
Беатрис се усмихна с онова свойствено за нея изражение, сякаш винаги се подиграваше с хората и с нещата. Изпитваше извратено удоволствие да чувствува, че някой зависи от нея. А този човек й беше подвластен по две линии.
Беше го открила една сутрин свит като подгонен звяр в един ъгъл на конюшнята в замъка д’Артоа. Трепереше и едва се крепеше от страх и глад. Бивш тамплиер от една командерия в Северна Франция, Еврар бе успял да избяга от затвора тъкмо когато на другия ден щяха да го изгорят. Избягнал беше кладата, но не и изтезанията. След трикратния разпит кракът му остана завинаги крив, а умът му малко побъркан. Понеже бяха му строшили костите, за да го накарат да признае дяволски деяния, макар че беше напълно невинен, той реши за отмъщение да предаде душата си на дявола. Като позна омразата, забрави вярата. Бълнуваше само за магии, за сборища на вещици и за осквернени жертвеници. Улица Бурдоне беше тъкмо място за това. Беатрис го настани у Анжелбер, който го хранеше, даваше му подслон и найвече го укриваше от властите. Така Еврар, притаен в лоеното си леговище, се мислеше за истинско въплъщение на дяволската сила и се хранеше със сладострастни видения и с надежди за мъст.