Паметта, която вече нямаше да му служи, се изсипваше наведнаж като обърната бутилка, станала вече излишна, и му показваше всичките агонии, на които беше присъствувал, всички убийства, които беше заповядал. Умрели при разпитите, умрели в затворите, умрели на кладите, умрели върху колелото, умрели на бесилката, всички те се блъскаха в него, за да дойдат и умрат втори път. Той се мъчеше, с ръце на гърлото си, да отстрани нажежените железа, с които бе виждал да горят толкова гола плът. Краката му почнаха да треперят. Чуха го как извика:
— Клещите! За бога, махнете клещите!
Миризмата на кръвта, която повръщаше, той смяташе за миризма на кръвта от жертвите си. В последния си час най-сетне Ногаре се почувствува на мястото на изтезаваните и това беше неговото наказание.
— Нищо не съм правил от себе си. Само кралят… Служих на краля…
Пред съда на смъртта легистьт правеше последен опит да ее измъкне.
Присъствуващите гледаха повече с любопитство и с отвращение, отколкото с вълнение и състрадание как един от истинските господари на кралството потъва в небитието.
Надвечер стаята се опразни. Само бръснарят и един доминиканец останаха при Ногаре. Слугите налягаха направо на пода в преддверието и се завиха презглава с плащовете си. Когато през нощта Бувил дойде, изпратен от краля, принуди се да ги прескача, за да мине. Попита бръснаря как е болният.
— Нищо не може да помогне — отвърна тихо бръснарят. — По-малко повръща, но все бълнува. Остава само да чакаме господ да го прибере.
Ногаре хъркаше и единствен виждаше как мъртвите тамплиери го чакат в дълбокия мрак. С пришити на раменете кръстове те стояха, наредени по дължината на един пуст път, който завършваше от двете страни с пропаст и се осветяваше от пламъците на клади.
— Еймон дьо Барбон… Жан дьо Фюрн… Пиер Сюфе… Брентеняк… Понсар дьо Гизи…
Мъртъвците си служеха със собствения му глас, неузнаваем вече за него, за да му се представят.
— Да, сир… заминавам утре…
Когато Бувил, старият служител на короната чу тези прошепнати думи, сърцето му се сви от мъка и той се врече да ги докладва на краля.
Но неочаквано Ногаре се надигна, с издадена напред брада, с изпънат врат, и му извика заплашително:
— Катарско семе!
Бувил погледна доминиканеца и двамата се прекръстиха.
— Катарско семе! — повтори Ногаре и падна възнак върху възглавниците, В необятния трагичен пейзаж от планини и долини, който той виждаше в себе си и който го отвеждаше към страшния божи съд. Ногаре тръгваше отново на далечното си пътешествие. През един септемврийски ден той яздеше под ослепителното италианско слънце начело на шестстотин конници и около хиляда пехотинци към скалите край Анани. Сциара Колона, смъртен враг на папа Бонифаций VIII, човекът, който бе предпочел да остане три години гребец в берберски платноход, отколкото да бъде предаден на папската власт, яздеше редом с него. И Тиери д’Ирсон участвуваше в експедицията. Малкият градец Анани доброволно отвори вратите си. Нашествениците минаха през катедралата и нахълтаха в двореца Каетани и папските апартаменти. Старият осемдесет и осем годишен папа с тиара на главата и кръст в ръка, сам в огромната напусната зала, видя как влиза въоръжената орда. Когато го поканиха да абдикира, той отвърна: „Ето врата ми, ето главата ми. Ще умра, но ще умра като папа.“ Сциара Колона го удари с желязната си ръкавица. Тогава Бонифаций VIII извика на Ногаре: „Катарско семе! Катарско семе!“ — Аз ги спрях да не го убият — простена Ногаре. Той пак се оправдаваше. Но скоро започна да плаче, както бе плакал Бонифаций, когато го смъкнаха от престола му. Пак беше се почувствувал на мястото на другия…
Разсъдъкът на стария папа не бе устоял на покушението и обидата. Докато го връщаха в Рим, Бонифаций продължаваше да плаче като дете. После изпадна в буйна лудост, псуваше всеки, който го доближеше, влачеше се на четири из стаята, където го пазеха. След един месец почина при криза на буйствуване, като отблъскваше последното причастие.
Доминиканецът стоеше наведен над Ногаре и непрекъснато го прекръстваше. Не можеше да проумее защо сега бившият отлъчен от църквата упорито отблъскваше последното миро, с което бяха го миросали преди няколко часа.
Бувил си отиде. Бръснарят, който знаеше, че е излишен до момента, когато ще трябва да подреди смъртника, клюмаше на стола си. Доминиканецът навремени спираше да премята броеницата си и отиваше да осекне свеща.
Към четири часа сутринта устните на Ногаре произнесоха тихо:
— Папа Климент… рицар Гийом… Крал Филип… Дългите му пръсти, тъмни и плоски, дращеха по завивката.