Кралят се върна към действителността и взе нова купчина пергаменти. Върху папката прочете една дата 1305 годината на смъртта на неговата съпруга кралица Жана, която бе донесла Навара на кралството, а на него — единствената любов в живота му. Никога не бе пожелал друга жена. От девет години, откакто тя бе починала, той не беше погледнал никоя друга. Но едва свалил траурните одежди, трябваше да потушава бунтове. Надигналият се срещу неговите постановления Париж го принуди да се скрие в Тампл. А следващата година Филип бе накарал да арестуват същите тези тамплиери, които му бяха дали убежище и закрила… Ногаре беше запазил бележките си около воденето на процеса.
А сега? Образът на Ногаре щеше да се изличи от света, както са се изличили толкова други. Оставаха само тези изписани листове, свидетелства за неговия труд.
„Колко обречени на забрава неща дремят тук — помисли кралят. — Толкова дела, изтезания, мъртъвци…“ Втренчил поглед, той размишляваше.
„Защо — питаше се пак, — с каква цел? Къде са победите ми? Управляването е дело, което няма завършек. Може би ми остават само няколко седмици да живея. И направих ли нещо, което ще ме надживее?“ Той съзна великата суета на дейността, както я съзнава всеки, завладян от мисълта за близката си смърт.
Марини, подпрял с юмрук широката си брадичка, седеше неподвижен и обезпокоен от сериозния вид на краля. В изпълнение на своята длъжност и задачи съуправителят не срещаше особени затруднения, освен когато трябваше да разбере мълчанието на своя господар.
— Ние накарахме папа Бонифаций да канонизира моя дядо, крал Луи — заговори Филип Хубави. — Но беше ли той наистина светец?
— Неговото канонизиране беше полезно за кралствосветец, се ползува с повече уважение.
— Но трябваше ли впоследствие да употребим насилие над Бонифаций?
— Той беше решил да ви отлъчи от църквата, сир, защото не провеждахте в страната си желаната от него политика. Вие не изменихте на кралския си дълг. Останахте на мястото, което бог ви бе отредил, и заявихте, че не дължите властта си никому, освен на бога.
Филип Хубави посочи един дълъг пергамент.
— А евреите? Не изгорихме ли прекалено много от тях? И те са човешки същества, страдащи и смъртни като нас. Господ не беше го заповядал.
— Вие последвахте примера на Луи Свети, сир, а освен това кралството се нуждаеше от техните богатства.
Кралството, кралството, непрекъснато кралството. „Налагаше се заради кралството… Длъжни бяхме заради кралството…“ Луи Свети обичаше вярата и божието величие. А аз какво съм обичал? — тихо промълви крал Филип.
— Справедливостта, сир, справедливостта, която е необходима за общото добруване и която се стоварва върху отклонилия се от правия път.
— Отклонилите се от правия път бяха мнозина през моето царуване и ще продължават да са мнозина, ако всички времена си приличат.
Той вземаше папките на Ногаре и ги нареждаше върху масата една до друга.
— Властта е горчива хапка — рече той.
— Няма величие без горчивина — отвърна Марини — и спасителят Христос го знаеше. Вашето царуване беше велико. Спомнете си, че присъединихте към короната Дуе, Монпелие, графството Франш, Лион и част от Аквитания. Укрепихте градовете, според както баща ви, монсеньор Филип III, желаеше, за да не бъдат вече заплашвани от чужд произвол отвън и отвътре… Изменихте законите по образеца на стария Рим. Дадохте на парламента правила, за да взема по-добри решения. Дарихте мнозина от поданиците си с кралско гражданство39. В много области дадохте свобода на крепостниците. Не, сир, напразно се боите, че сте сгрешили. Едно разпокъсано кралство превърнахте в страна с едно-единствено сърце.
Филип Хубави стана. Непоколебимата увереност на неговия съуправител го успокои и той се опря на нея, за да превъзмогне една слабост, несвойствена на неговата природа.
— Може би сте прав, Ангьоран. Доволен сте от миналото, но какво ще кажете за настоящето? Вчера се е наложило стрелци да укротяват хората по улица Сен-Мери. Четете какво пишат управителите в Шампания, Лион и Орлеан. Навсякъде негодуват, навсякъде се оплакват от поскъпването на житото и от ниските надници. Негодуващите, Ангьоран, не могат да разберат, че онова, което искат и което бих им дал на драго сърце, зависи от времето, а не от моята воля. Те ще забравят постиженията ми и ще си спомнят само за данъците, ще ме обвиняват, че не съм им осигурил достатъчно храна.
Марини слушаше и думите на краля го тревожеха повече, отколкото мълчанието му. Никога не бе го чувал да признава такива съмнения, нито да показва толкова обезсърчение.
39
Възникнали към средата на XIII век, „гражданите на краля“ съставлявали особена категория поданици, които, прибягвайки до кралското правосъдие, се освобождавали било от подчинението си към някой господар, било от задължението за пребиваване в определен град и зависели само от централната власт. Тази институция се развила широко през царуването на Филип Хубави. Може да се каже, че гражданите на краля са били първите французи, които са имали правен статут, подобен на статута на съвременните граждани.